Колективния Буда

Отдавна беше времето, когато със затаен дъх и зяпнала от изумление уста наблюдавах звездите и си задавах мъчителния въпрос откъде сме дошли, защо сме дошли, защо АЗ съм се пръкнала и какво правя тук. Тогава вярвах, че съм заразена с вируса А, който според един от първите с жълт уклон вестници за паранормалното поразявал беззащитните земляни и те оставали завинаги белязани с неизтребим копнеж по звездите. По онова време бях малка, неопитна и поглъщах подобни издания с хъса на гладен вълк, защото въпросният вирус явно бе превзел имунната система на здравия ми разум от самото ми раждане. И не откъсвах поглед от звездите и търсех ли, търсех отговори за живота, смъртта, съществуването и несъществуващото.

С течение на годините телескопският ми взор започна да се видоизменя в микроскопски и да се измества надолу, защото ми ставаше все по-ясно, че пътят към отговорите минава през мен самата и че това, което търся или отхвърлям, е проекция на моите вътрешни съдържания. А тези вътрешни съдържания са бездънни като Марианската падина. Ровиш, отлюспваш пласт след пласт, а отдолу винаги лъщи следващият. Звездите се оказаха доволно разположени в безкрайните измерения на човешката ми душа, която се мъчеше всъщност да роди себе си.

Родилните мъки на душата са всички наши искрени опити да пресътворяваме себе си отново и отново чрез творческите актове в живота си – звук, картина, цвят, танц, общуване, слово, моделиране... Всяко нещо, в което влагаме частица от себе си, е отражение на копнежа на душата да се излъчи, да се посее, да даде плод, за да се види и познае. Произведението, излязло от медената пита на креативния ни кошер, е още една звезда на вътрешния небосвод. А дали неин двойник не се появява при раждането на свръхнова в далечно кътче от вселената – нали сме фрактални проекции на космическия дух, който проявява себе си в частите, т.е. в нас?

Именно този импулс да пресътворяваме себе си и живота си е събирал старите българи по седянките в центъра на селото, където се е изливало народното изкуство, споделяно и преживявано съвместно от всички. Именно той е хващал на хорото младо и старо и ги е завъртал в шаманския танц на сътворението подобно съзвездия или слънчеви системи с гайдаря-слънце в неговия център. Този колективен танц е изразявал тържеството на съществуването и на неудържимия порив на живота да се себеутвърждава в транса на собствената си неизбежност. Отделният индивид се е сливал с останалите и те са се превръщали в единен организъм с резонансен пулс и ритъм на дишане. Там на мегдана са се раждали любови, деца и смърти. Но най-вече се е раждал духът на вселената, диханието на Брахма е размествал пластовете на веществото, за да се увие Млечният път около снагите на момите и чамовете в мъжките сърца да завият като музиката на сферите.

Творчеството, независимо от формата си, ни приближава до Бога. Творчество е всяка манифестация на искрено даване, отдаване, споделяне тогава, когато минава електричество по цялото ти същество и по съществото на онзи, който приема; когато свързващите ни сребристи нишки затрептяват и засияват, особено в “тъмната нощ на душата,” точно преди изгрев слънце. Така се разпръсква този мрак – с излъчване. Така се разпръсква и всяка депресия – с отдаване на енергия, после на съзнателна енергия и накрая на любов. Защото депресиите са аларменият сигнал на психиката, че сме подтиснали нейния съзидателен импулс. Но сега не иде рече за тях, макар нещата да са взаимосвързани, но едвам да успявам да си поема дъх в порива си да включа всичко, които изниква в ума ми като гъби след идеен дъжд. Пауза… Поемам дъх. Така…

Затова страшно силно ме вдъхновяват всякакви прояви на обмен, на душевен обмен, на енергиен обмен, на всеобщност, на осъзнат копнеж по цялото, на малки действия, демонстриращи разбирането, че всички сме звезди от единно небе и само заедно можем да създадем уникалното и безгранично “пространство на варианти,” на творческа себеизява, за която ти се плаща с ответност, а не с пари. Защото нашите творения живеят единствено и само чрез другите.

Изпитвах някакво съпротивление срещу ожесточената кампания за защита на авторските права, развилняла се преди няколко месеца, макар и чисто логически да бях съгласна с правната обоснованост на казуса. Космическата обоснованост обаче ми куцаше. Освен това си представях как като деца си разменяхме касетки с музика, за да можем да обогатяваме колекциите си, което всъщност се явяваше някаква по-примитивна и маломащабна версия на днешните торент-сайтове, където обменяш с целия свят нещата, които обичаш, а не само по съседски. Цялата комерсиализация на изкуството отне от неговата първична функция – да ни сближава, да ни пробужда, да ни предоставя достъп до непознатите кътчета в душите на себеподобните, а вместо това е натикано в черната кадифена торба, пълна с пари и недостъпност. Знам, че преувеличавам, но то е за илюстрация.

Не смятате ли, че беше прекален шумът, който вдигнаха “звездите” и блюстителите на системата в света, след като вече са спечелили достатъчно пари от продаването на мечти; трябва ли да се циганят за стотинките на онези, които по-трудно могат да си осигурят „досег до душите им“, хех? А безграничното наливане на пари в марка, авторско право, име ми прилича на неконтролирано разрастване, напомнящо раков процес? Това обаче е друга тема, която няма сега да подхващам. Явлението на свободния обмен в интернет е съвсем закономерен природен процес на възстановяване на баланса, това е положението.

Самият интернет е проекция и материализация на несъзнателния копнеж на човека към цялото, към прекъснатите сребърни нишки, към натъпкания в килера на душите ни забравен спомен за общия ни произход от звездите. И в тази мрежа вече се случва една паралелна реалност, в която всички са равни, в която всички имат безгранично поле за изява и канали за достигане до другите. Без да претендират за платени авторски права, единствено с удовлетворението, че са чути, видени, прочетени, че душата им се е плъзнала по невидимите струни на съзиданието и е докоснала друга.

По подобен начин ме вдъхновява проектът Creative Commons, в който сайтове и хора от цял свят предоставят своето творческо съдържание за всеобщо ползване само срещу споменаването на името им като творци. Преживяването на взаимност, на обмен без условия и граници е движещата сила на подобни начинания, защото хората подсъзнателно усещаме, че е време да пуснем потока на творческата ни енергия да тече безпрепятствено, за да се върне при нас с дарове. Същото се отнася и за всякакви форми и терапевтични групи за взаимопомощ. Там по магически начин се завихря психическа динамика, при която равнопоставени и задължително приемащи се личности създават защитена среда за отиграване на реални проблемни ситуации. Групата се състои от хора, дали своето съгласие да участват със себе си, чрез себе си, за да помогнат и дадат, но никога не си тръгват с празни ръце, а с дълбоко осъзнаване в душите си. Няма йерархия, има само водещ, който също не е авторитарна фигура, той просто знае как се прави психодрама, астродрама или дрг вид групова терапия, по силата на опита си. Но иначе и той е човек на нивото на участващите, не е някой просветен гуру. В груповата динамика всъщност помага не конкретно “хапче,” а създадените условия, в които изцелението самО се случва след задействане на вродените интелигентност и лечителска сила на душата. Всичко това става възможно, защото и когато в групата цари приемане. Приемането е ключовата дума на бъдещето, защото липсата му е генераторът на всички проблеми от миналото та до ден днешен. Приемането е рецептата за групово изцеление на човешката раса.

Идеята ми е, че процесите на осъзнаване, които забелязвам да текат в днешно време в света, се случват постепенно и разрастващо се на колективно ниво, а не на индивидуално. Не че индивидуалният път е отживелица. Напротив. Но вероятно все повече индивидуални пътища започват да се пресичат и сливат, докато се стигне до явлението, наречено от някого “Колективния Буда.” Ще се разтърся да видя къде съм го срещала този израз, който така се запечата в съзнанието ми и откликна на множество мои преживявания на осъзнаване в група, че си го присвоих без свян. Естествено, в духа на анонимността на Ерата на Водолея за мен не е важен произходът на концепцията. Важна е тя като живо явление. Колективният Буда е процес, започнал отдавна и развиващ се в психиката на всеки отделен човек. Това е процес на разширяване на съзнанието, на инсайт за взаимната ни зависимост, за връзката ни с природата, със земята, както и за пагубния ефект, който липсата на това разбиране оказва върху тях. Това е процес на осъзнаване, че сме прашинка в космоса, също като раковата клетка, която е микрон в тялото ни, но може да го унищожи за месеци. И ако не се възпрем в мракобесието си, ще бъдем подложени на рециклиране, за да не загине целият вселенски организъм. Колективният Буда е вратата, към която индивидуално по време на много животи сме вървели, а сега потропваме в такт по нея, очаквайки да се отвори. Понякога тя се открехва и надникваме дружно, и единствено с думата “блаженство” мога да опиша чувството, което залива групите в такива моменти. Изпитала съм го на свой гръб.

Хората вече, без да искаме и в естествен балансиращ противовес на беснеещия индустриален капитализъм, започваме инстинктивно да усещаме, че решението е в отпадането на сегрегацията и в търсенето на общото и обединяващото, което всъщност ни лекува и ни прави потенциални господари на съдбата си в хармония с другите и природата, индивиди със здрава почва за развитие и за творческо посяване, от което да дадат плод душите ни. Освен това начеващите проекти на добра воля показват, че малко по малко си даваме сметка, че смисълът на творчеството, изкуството и действието е в обмена, а не в печалбата, защото при всички положения ще бъдем хилядократно възнаградени.

Във вековното търсене на себе си много пътеводни звезди осветяваха тъмните кътчета на съзнанията ни, но Гуру вече не е извън нас (не ме разбирайте погрешно, не отричам духовните учители), той не е в Хималаите, той е сред нас. Учителят е вътре в душите ни и ни води към колективно осъзнаване на колективната ни съдба. Ние сме Учителят, който ни разтърсва и събужда, докато заедно се борим с вътрешните си демони и се приласкаваме и утешаваме, но честни до безпощадност и любящи до безстрашие, защото усещаме, че вече нямаме друг избор освен да бъдем истински, адекватни на себе си, на планетата и космоса и знаещи, че ние сме миниатюрно негово копие. Да бъдем заедно. И че унищожавайки себе си, като забравяме себеподобния, унищожаваме вселената.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s