pic_1
Снимка: familymwr

Живеем в епохата на мерките за сигурност – от предпазните колани до най-фината електроника на папиларната, ирисовата и гласовата идентификация. Те са сцепителният елемент, който сякаш държи цивилизацията ни в цялост, балансирайки на границата между реда и хаоса.

Парадоксалното е, че в днешния (западен) свят на полицейски ред, административна предсказуемост, кредитна история и регламенти, напрежението пред опасността от агресия, разпад и разруха не е намаляло. Човекът не се чувства по-сигурен, във врата му дишат престъпност, информационен срив, пазарен крах, сянката на тероризма, невидимата заплаха от природни катаклизми.

В един такъв контекст на взаимодействие между човек и среда в последните десетилетия все повече процъфтяват рисковите спортове. Никога преди екстремни дейности като скално катерене, ски скокове, параглайдинг, бънджи джампинг, бейс джампинг, скай дайвинг, скуба дайвинг, рафтинг, не са привличали хората и не са били в списъка им с варианти за прекарване на свободното време. А сега неизменно присъстват в основния пакет услуги на приключенския бизнес наред с планинските походи и сафаритата сред дивата природа.

Преди три години при импровизирано скално катерене се натъкнах на плоча високо в скалите в памет на загинали младежи. Какво ги бе докарало тук? Каква сила ги бе довела до точката на собствената им гибел и защо? Кому е било нужно? Студентите по психология биха изкоментирали подобни случаи като влечение към смъртта и подсъзнателни суицидни намерения. Защото според конвенционалните личностни теории нормалните хора правят всичко възможно, за да избегнат напрежението и риска.

Все повече изследвания показват обаче, че психологията на авантюрата и риска се корени в нещо повече от просто суицидно влечение. Всъщност рискуването, което може да се дефинира като “участие в дейност с несигурен изход”, присъства във всички ежедневни ситуации – интимна среща, поемане на отговорността за нов проект на работното място, подхващане на болезнена тема с партньора, конфронтация с тираничен шеф. Хвърлянето на светлина върху психологията на авантюрата може да се окаже решаващо за сфери като кариерното съветване и програмите за предотвратяване на малолетната престъпност.

Желанието да се поемат рискове е ключов фактор за успеха, то е водеща сила у кандидатите за президентския пост, основателите на корпорации, както и у защитниците на граждански права. Същата тази сила обаче, има и тъмна страна – рисковите типове се отегчават бързо и страдат от ниска професионална удовлетвореност. Жаждата им за стимули ги подтиква по-често към наркотици, хазарт, престъпления и промискуитет. Според някои психолози на тях им е по-трудно да видят смисъла и целта на живота си в ежедневието.

Тази специфична вътрешна неудовлетвореност в съвременното пост-индустриално общество е основна причина за бума на рисковите спортове през последните години. Във време на нестабилност, война, бедност, хората не биха търсили допълнителни силни усещания. Но в богатите и обсебени от идеята за сигурност държави животът може да се окаже прекалено програмиран и скучен за онези, които имат вътрешна склонност към авантюризъм.

Какво предопределя жаждата за приключения? В една действителност, където всичко около теб е контролирано и подплатено с регламент и закон, но ти самият нямаш контрол над нищо, поемането на рискове дава на човека именно това усещане за контрол над собственото му същество, над живота му, над средата и обстоятелствата.
Вярно, че рискови ситуации има и във всяка корпоративна среда и личности, които се нуждаят от предизвикателства, процъфтяват в несигурността на бизнеса. Но тук става дума за интелектуален риск, който, разбира се, налага и психически последици върху личността в зависимост от изхода. При него обаче, все още няма опасност за живота на индивида, сценарият на авантюрата се разиграва в рамките на системата и колкото и непредсказуема да е тя, границата на екзистенциалната невъзможност не се прекрачва, не се и доближава. Докато при физическия риск, когато става дума за екстремни дейности, индивидът пикира на милиметри от смъртта.

Според някои учени авантюристът е самостоятелен психологически тип наред с личностите тип А и тип Б. Той е тип Т (“търсач на силни усещания”). Т-поведението бива Т-ментално при интелектуалните авантюристи и Т-физическо при физическите авантюристи; Т-негативно и Т-позитивно за разграничаване на продуктивното и деструктивното рискуване. Според него този тип са предимно млади мъже, с висока степен на креативност. Фарли ги нарича “хора с видоизменчиво мислене”, защото с лекота прескачат от един когнитивен процес към друг, от абстрактното към конкретното и обратно. Обикновено са екстроверти, експериментатори и сексуални авантюристи.

Според други учени поемането на рискове е обусловено не толкова от поведенчески и когнитивни модели, колкото от биологични предпоставки. Кортикалната система при търсачите на силни усещания може да понася много по-високи нива на стимулиране без да се претоварва и без да изпада в емоционален стрес. Мозъкът им автоматично смъква нивата на постъпилите стимули, което им дава усещане за дефицит на възбудимост. “Търсачите на слаби усещания” например имат склонност да “преувеличават” стимулите и това ги кара да ги избягват. Някои изследвания отдават тези различия на ензима моноамин оксидаза, който регулира дразненията, подтискането и удоволствието, макар точният механизъм на действие още да не е известен. Той регулира поне три невротрансмитера: норепинефрин, който възбужда мозъка при дразнение; допамин, който е свързан с усещането за удоволствие в резултат на дразнение; и серотонин, който играе ролята на спирачка на норепинефрина и подтиска дразненията. Възможно е търсачите на силни усещания да имат ниски изначални нива на норепипефрин и по този начин да понасят по-силно стимулиране преди да се включи ефектът на серотонина. Те също може да имат и по-ниски нива на допамин и така да са в хронично състояние на хиповъзбудимост в центровете на удоволствието.

Такива хора може да прибягнат до наркотици като кокаин, който имитира реакцията на удоволствие на допамина. Те също могат да използват и нови интензивни стимулации, които предизвикват норепинефринна реакция на възбуда, последвана от допаминно удоволствие. Огромна възбуда и огромно удоволствие. Може също така да се развие резистентност към реакцията на удоволствие, което да изисква по-високи нива на стимулиране и съответно на риск, отново и отново, за да се получи необходимата доза.

В днешно време такава динамика може да е проблемна. В праисторически времена тя е била жизненоважна – допаминът е бил свързан с определени поведения: набавяне на храна, ръкопашен бой, събиране на корени и изследване на околната среда, все дейности по оцеляването. Поемането на риск е облагодетелствало цялата група.

Самите авантюристи обаче биха се усъмнили в достоверността на такива обяснения. Добре, на някакво ниво имаме химически, механически или други причини, но не обезобразяват ли те човешкия облик на любимите им дейности? Къде остава свободната воля, личността сред една такава роботизирана от биохимически импулси система? Нали катерачите, сърфистите, скачачите, рафтърите точно за да избягат от монотнното си ежедневие се впускат в приключенията, за да усетят отново живота във вените си, за да изсмучат от скритите си депа последната капчица жизнена енергия, която иначе ферментира и загнива сред стените на офиса.
Дори и физиологично ориентираните психолози приемат, че допаминовата реакция е само част от картината на психологията на риска. Възпитанието, личната опитност, социо-икономическия статус и образованието са важни детерминанти на авантюристичния импулс.

Според някои изследвания деца, които са от тип Т, би трябвало от рано да бъдат поставяни в среда с необходимото ниво от стимули и да имат условия за канализиране на енергията като например нестандартен игрови и творчески подход в обучението, учители, които също са тип Т, тренирана подготовка по екстремни спортове и бойни изкуства. Това е начин да се предотврати негативния тип Т, който има криминални наклонности поради невъзможност да се адаптира.

Често катерачите разказват за склонност към вълнуващи преживявания в детството, но в много случаи интересът към катеренето им е формиран от външни обстоятелства като контакт с ветерани в дейността и четене на истории за експедиции. Те попадат в една затворена субкултура със собствен жаргон, правила на поведение и стандарти за качество.

Този елемент на контакт с нова действителност може да се окаже изключително важен за формирането на личността, търсеща силни усещания. Рисковостта може и да е провокирана от био-химични реакции и влияния от околната среда, но също така има и съзнателен, интелектуален аспект, който е могъща мотивираща сила. Преодоляването на препятствие поражда силно чувство за компетентност, вяра, че си способен да се справиш с всякакви ситуации от ежедневието.

Авантюристи разказват, че единствено в ситуация на преодоляване на себе си могат да се почувстват тотално съсредоточени, цялото им внимание се фокусира върху мига, върху тук и сега, попадат в измерение, което е отвъд порядъка на времето и пространството на линейната действителност. Именно на ръба на опасността, на границата между живота и смъртта, когато всичко зависи от теб, от твоите собствени способности, от собствените ти блокажи, от психическата ти система, която или ще се срине, или ще осъществи скок във функционирането си, именно тогава авантюристът се доближава до вътрешния си център. Той преживява дори медитативни и променени състояния на съзнанието по време на “акция”.

Може би това са моменти, в които съвременният човек, получил себе-реализация в социален план, търси себе си, търси себе-представа и самоопределение, независими от социалната норма и правила. Той има нужда вече от себе-актуализация в универсален план, в измерение без условности, в което съществуват само той и Бог. Затова изпробва границите си дори и с риск за живота си – животът, който познава; избутва ги с още един сантиметър нататък, за да надникне отвъд тях, за да заяви истината за себе си, която може да отнесе обратно, когато се върне в обществото.

Според психолога Франк Фарли единственият начин да добиеш някакво усещане за това къде свършва “обществото” и къде започваш “ти” е да се откъснеш от неговите изисквания и защитеност. “Да поемеш риск, като излезеш от очертанията, от правилата и статуквото, означава да усетиш кой си”, казва той. “Ако не се разшириш, ако не прекрачиш границите си, е много трудно да добиеш това знание.”