Lifestyle

- Не може човек да живее по този начин. Това е безотговорно. Животът е даден, за да следваме определени етапи и да даваме своя дан на всеки един от тях. А ти какво правиш? Докато аз имам семейство, две деца, собствен бизнес, ти така и не си седна на задника, не си намери мястото в този живот. Живееш сама, правиш каквото ти скимне и вместо да мислиш как да се устройваш, планираш следващото си пътешествие.

Тя седеше пред своята приятелка и мълчеше. От изненада ли, от огорчение ли, но дар словото й се бе изпарило безследно. Изненадата й се пораждаше от факта, че в светогледната й схема приятелите от детството по подразбиране би трябвало да те възприемат безусловно и такъв какъвто си – без анализи, без въпроси, вие сте другари „по оръжие”, по квартал, по игра, по чин –, но явно представите й се бяха пропукали. Те вече не бяха момиченцата, за които най-добра приятелка беше свещено звание, носено в сърцето независимо от социалните, идейните и темпераментните различия – дребни подробности, дразнещи понякога, но никога определящи за състоянието, наречено наше споделено пространство.

Вярно, не се бяха виждали от години. Животът бе разделил пътищата им. Времето бе заличило спомена за блясъка в очите, за топлината на дланите, за минутите мълчание, за дървото на мечтите, което обилно бяха поливали някога. Но приятелят от детинство си остава приятел от детинство, по дяволите. Той принадлежи на непокътнато кътче от миналото, което нямаш право да опорочаваш с изискванията и претенциите на досадния възрастен. Колкото и да се бяха отдалечили, тази среща трябваше да бъде среща на нова сметка, изпълнена с преоткриване, с възторг от промените и с удивление от разнопосочните решения на живота-шегобиец за съдбите им.

Огорчението се бе загнездило в гърлото й и възпираше от изблик цяла кавалкада от емоции.

Ти винаги си била праволинейна. Завиждах ти за яснотата. Знаеше какво искаш – първо висше, после брак, дете (но не по-късно от двайсет и три годишна възраст , за да „си мине от реда”), после работа по образованието ти, после собствен бизнес, същия като този на бившия ти работодател. Беше планирала всичко от самото начало, със здрав и хладен разум, пред който сега се чувствам така безсилна. Защото моят път не беше път на разума. Той беше път на една загубена във вселената емоция, която търсеше своята най-кристалночиста форма, за да бъде изразена. Да, права си, дълго се лутах – учих първо икономика и вместо да се кротна, започнах да се занимавам с анимация, защото икономиката се оказа безвкусен хап за моята натура. Анимация… Не, и тя не беше онова, което търсех. Последва поредица от експерименти, за част от които си платих горчиво, но ти моята история отдавна не я познаваш. И по-добре, така ти е по-лесно да ме съдиш – голите късове факти, които поназнайваш за мен, свързваш в контура на присъщите ти здравомислие и логика и ето ме, готова, изтипосана, та чак не мога да се позная. Но аз вече не се лутам, намерих своята пътечка, която винаги е била под носа ми, но отказвах да видя, защото не беше утъпкана, не беше царски път, по който да тръгна гордо. Трябваше сама да си я окастря от бурените на страховете и да се браня от набезите на чуждото недоволство и неодобрение.

Можа само да промълви:

- Но какво толкова му има на моя живот? Имам своите стремежи, следвам мечтите си. Аз не те съдя, че си си избрала точно този подреден живот. На мен обаче семейство и деца още не са ми се случили. Затова пък открих призванието си, занимавам се с това, което обичам и съм щастлива.

- Човек не може да живее само с мечти. Проявяваш се като пълен егоист, гонейки тоя дето духа, вместо да се замислиш, че майка ти и баща ти живеят заради теб и страдат, че не си ги дарила с внуци.

- Но аз не съм дошла на този свят за разплод и мисията ми не е да раждам внуци – възкликна тя в отчаян порив на самозащита.

- А каква ти е мисията? Да се занимаваш с астрология, да се правиш на писател и да скиториш по света? Това сериозно ли е? Каква сигурност можеш да имаш?

Мисията ми е да търся и откривам себе си. Така както мога. Докато следвам сърцето си, навярно пропускам някои спирки, построени от железобетона на социалния страх от хаос и многообразие. Но чашата ми е винаги наполовина пълна, защото се пълни от ръката на онова момиченце, за което на прага на живота последният бе море от обещания. Помниш ли ни?

- Не твърдя, че животът ми е за пример. Всички правим грешки, но не мога да си представя да бъде друг, защото моят живот съм аз, както и твоят си ти. Никога не съм поставяла под съмнение валидността на твоите избори, макар аз никога да не бих ги направила. За мен е било важно, че си щастлива. Имаш мъж до себе си, деца, кариера – щастлива ли си?

- Да, щастлива съм! – и сенките под очите й засвяткаха като арбалети на амазонки. – Справям се с всичко като многоръкия Шива – къщата ми блести от чистота, децата ми са безупречни в училище, не пропускам родителска среща, наскоро отворих третия си офис. Аз съм дейна, преуспяваща, подсигурявам бъдещето на децата си и собствените си старини. С мъжа ми нямаме време да се погледнем от задължения, нито пък да се развяваме по света за удоволствие. Ние сме сериозни и отговорни хора. Никой не ни е дал нищо даром, за да си позволим да се лигавим с мечти и любими занимания.

- Толкова ли е лошо да живееш и по друг начин, като мен например?

- Не. Лошото е, че на теб ти харесва!

Не си щастлива. „Правилна” си, но не си щастлива. Забравила си, че бях най-добрата ти приятелка, онази, която остава такава въпреки всичките си кусури, остава такава по дифолт. Забравила си, за да не ти напомням. За теб. Отричаш ме, защото моят избор разклаща устоите на мнимата ти сигурност, защото съм живото свидетелство, че има и друг вариант!

Вече нямаше огорчение. Само нежен повей на тъга.

­- Обади се пак, като идваш. В моя дом винаги има стая за теб.