след индия

„Затвори очи и си спомни за най-щастливия момент в живота ти, потопи се в преживяването, усети го с всяка клетка на тялото си.“ На няколко пъти ми се е налагало да следвам подобни инструкции по време на творческа визуализация и различни форми на медитация. Трябва да призная, че ми е било трудно да измъкна от гънките на затормозеното си съзнание онзи неповторим, вопиющ спомен на щастието, зашит като скъпоценен камък в подгъва на дните ми, като бяла пара за черни дни. Явно аз не съм знаела как да се докосна до съкровеното щастие тук вътре, което се ражда от малко, от въздуха, който дишаш, от осъзнаването, че си жив, че те има.

Сега вече си имам моите мигове на щастие. Те се родиха в Индия, преобразиха ме, центираха ме. Припомниха ми за една древна Аз, която се бе крила зад тревогите на злободневието и бе дебнала момента, когато ще престана да й се пречкам, за да се покаже и да вземе живота ми в свои ръце. Наместих се в нея, потънах в сигурната й прегръдка, в широтата и далновидността й. И знам, че никога няма да ме захвърли. Аз може да забравям къде се намирам, но тя винаги ще бъде там и ще ме пази. От мен самата.

С връщането ми в България малкото огънче в центъра на гърдите ми веднага бе атакувано от студения душ на действителността. Явно животът бе решил, че няма щастие даром – сякаш искаше да ми каже, я да те видим сега колко струва твоята новопостигната нирвана, хващам бас, че ще се изпари при първото изпитание.

Но аз си мисля, че засега издържам теста и че щастието ми наистина е даром свише или отвътре – без значение, защото то още е там. Независимо какво се случва, независимо от грижите за мама в болницата, независимо от неравния сън, независимо от натоварването, усещам, че ме държи една златна нишка, закачена за центъра на Галактиката. И няма да падна. Колкото и умели да са обстоятелствата в своята канонада.

И разни други усещания ме заливат – че разполагам с определено количество енергия и аз решавам как да го разпределя, накъде да го насоча, колко дълго да поддържам тази посока и с какъв интензитет да бъде потокът на вниманието ми. Като че ли досега инвестирах енергията си предимно в дълбините, в хадесовите преживявания на ръба между съзнаваното и несъзнаваното, в депресивността и минорната бленда за възприемане и интерпретация на света и живота.

Може би е въпрос на душевна конституция, която лесно мога да си обясня с рождения ми хороскоп, да съм такава вглъбена и ровеща. Разбира се, всички тези тегави процеси ме направиха това, което съм, и ме дариха със съкровища, за които мога да съм само благодарна. Но понякога се чудя дали на моменти не влагах прекалено много енергия в тях просто защото ми бяха познати, защото бяха страшните, но известни гори Тилилейски, защото подхранваха измамното ми чувство за собствена значимост…

Сега разполагам с алтернативи. Енергията ми не тече само в една посока, надолу, и не постоянно. Не се отказвам от дълбините, те са там и винаги мога да ги посетя, ако ме призоват, но имам на тила си едно око, което гледа към висините и ме уравновесява. Дълбините като че ли вече не са окупирали целия ми вибрационен диапазон, а са станали част от един по-фин и цялостен ритъм, влезли са в контекст – контекста на моята незначителност. Аз съм прашинка в безкрайния, необозрим, неназовим космос и моят живот няма никакво значение и в същото време има всичкото значение. Това осъзнаване всеки път ме кара да олеквам, да попадам във вихъра на вътрешна безтегловност, която снема от плещите ми неимоверна тежест, носена толкова дълго и закотвяла ме така здраво. И ме облива доверие. И всичко има значение, и нищо няма значение.