Забелязах я още първия ден, когато приветливите й искрящи очи ме посрещнаха на рецепцията. Красива германка, на видима възраст около 45 години. По-късно от разказа й си направих груба сметка, че е прехвърлила петдесетте.
Живее в Ауровил от 23 години, почти от самото начало. Станала е свидетел на построяването му, на засаждането на дърветата, на заселването му. Иска да прекара остатъка от живота си тук, където е нейният дом, и тук да посрещне края на земните си дни.
Земята в Ауровил била купена от Ауробиндо и Майка. Всеки, който иска да стане жител на града, идва тук за две години на изпитателен срок, за да види дали именно това е, което търси, и дали наистина иска да бъде част от общността. Междувременно сам покрива разноските си. След това става постоянен жител на града, работи, дава своята лепта за развитието му и на идеала, заложен в него, като срещу труда си получава парче земя, на което може да построи свой дом.
„Крайната визия на Ауробиндо и Майка е град, в който няма пари като разменно средство, всичко необходимо е на разположение на всеки и всеки човек допринася с труда си за общото благоденствие. Този идеал не може да се постигне лесно и бързо, но вярвам в него, той е единствената възможна реалност за мен; работим и живеем в неговата посока. Затова сега хората, които сме се установили тук, сме го направили, за да можем да осъществим тази мечта. След като човек стане пълноправен гражданин на Ауровил, срещу труда си той започва да получава скромно възнаграждение, по-скоро джобни пари, но всъщност по-голямата част от усилията ни се влагат в идеала, в който искаме Ауровил един ден да се превърне – място, където няма да има нужда от пари, всеки ще бъде член на равноправно общество без расови и религиозни ограничения, в което ще работиш и допринасяш според таланта си и няма да си лишен от нищо. В Ауровил има 2000 души от цял свят, които изповядват най-различна вяра, но това не ни пречи да живеем като едно семейство“, сподели Уте.
„Не всичко върви лесно и гладко. Отначало беше много трудно, бяхме бедни, имахме само ентусиазма и вярата си. Индийското правителство гледаше на нас острани като на шепа западняци-откачалки. Сега, когато Ауровил стана реалност и започнахме да добиваме облик, изведнъж решиха, че трябва да ни наблюдават отблизо и да ни контролират. Но знам, че това е част от процеса, част от ударите, които съдбата ни поднася, за да ни напомня защо сме тук. А и коя съм аз, че да съдя? Какво знам аз? Нещата са такива, каквито са, и с всеки ден се чувствам все по-благодарна за изборите, които направих. Вече нямам нужда да се боря, ежечасно създаваме своя малък свят. Родих и отгледах тук децата си. Те не познават расово и национално разделение, те са деца на света.“
„Работя в Quiet Healing Center от самото му създаване. Майка обичала да се разхожда по този бряг, защото усещала, че мястото е заредено с позитивна енергия и сама го нарекла Quiet. По-късно, след смъртта й, нейни приятели събраха средства, за да построят този лечебен център. Преди четири години ни заля цунами. Имаше много жертви в околните села, но не и в Quiet. Гледах как вълната връхлита, чувах страшния тътен на природната сила и не знаех какво се случва. Вълната връхлетя върху всичко около мен, но не и върху рецепцията, а виждате колко близо до брега е. Сякаш се разцепи на две и ме заобиколи. Ауровил беше основна движеща сила в спасяването на хората от околните села, веднага събрахме дарения от цял свят. Ако трябваше да се чака реакция от страна на правителството на Индия, така и щяха да си умрат. Нашият акт силно обезоръжи много хора, които все още се съпротивляваха на идеята Ауровил.“
„Въпреки всички търкания и препъни камъни по пътя вярвам, че Индия е единственото място на света, където може да се случи това, което се случва тук.“
Разговорът ни с Уте продължи около два часа. От нея се излъчваше спокойствие, светлина и озарение. Три сродни души се бяха срещнали по силата на случая. Не усетих как времето мина, а и Уте не възрази, че я отклоняваме от задълженията й. Благодаря ти, живот, за безценните срещи по пътя!
