Ауровил е град, създаден по замисъл на Шри Ауробиндо и Майката (дясната ръка на гуруто) с подкрепата на ЮНЕСКО и Индийското правителство. Идеята, която въплъщава, е съществуването на място, където човек и природа да съжителстват в хармония. Тук живеят предимно чужденци, а местните хора са щастливи от притока, защото по този начин за тях се разкриват работни места. Все още има свободна земя, на която преселниците могат да си построят къща, но условието, за да живееш в Ауровил, е да допринасяш с труда си към общността, а да не използваш града за вилна зона, в която да идваш на почивка.
Всеки работи нещо – в ресторантите, кафенетата, магазините; като йога инструктори, терапевти, лечители, учители, художници, занаятчии… В Центъра за посетители, който се намира в центъра на Ауровил, има магазини, в които се продават стоки, произведени в града. Много от тях се изнасят и стават все по-познати на международния пазар. Направи ми впечатление, че са изключително качествени, разбира се, продават се и на по-високи цени от обикновено, но си личи с колко любов и творчество са изработени, а някои от тях са истинско произведение на изкуството.
Харесахме едни кожени чанти и плетени обувки във всички цветове на дъгата, но нямаше голямо разнообразие, затова се свързахме с производителите и отидохме на място в работилниците им, за да си изберем подаръци за близки и за себе си. Хората с чантите бяха усвоили занаята от американка, която след това си заминала, за да се занимава със социална дейност. Оставила занаят в ръцете на индийците, с който те сега си вадеха хляба и радваха ценителите на автентичната изработка. Бяха толкова отзивчиви, че с часове ни показваха своите ръчно изработени красоти на слабата светлина от крушка, която се мъчеше да осветява обширната колиба.
„Колиба“ е условно казано, но погледнати отвън, тези постройки с приказните си сламени покриви, не могат да бъдат наречени другояче. Каменен под и сламен покрив обаче са най-подходящите строителни решения за тукашните климатични условия. Тези къщи са най-проветриви за индийските жегите.
В Ауровил има няколко ветрогенератора, изключително зелено е и всяко нещо, което се върши, е подчинено на концепцията за екологичен начин на живот и заредено с мисъл за ефекта, който индивидуалните ти действия ще окажат върху околните.
В самия географски център на града се намира Матримандир – Храма на Майката. Това е огромна сфера, в която царят непрогледен мрак и съвършена тишина. Използва се за медитации, а посетителите минават през подготвителен курс, преди да влязат в сферата. Подготвителният курс се състои в гледане на 15-минутен филм за мандира (храма) и е задължителен. След това те водят да го видиш отвън и накрая се записваш за посещение вътре, където първият път стоиш само петнайсет минути, понеже някои хора трудно издържат на нечовешките тишина и тъмнина. Аз ще вляза в сферата утре сутринта преди заминване - за тогава чак имаше свободни места.
Сферата е физическо изражение на стремежа на човешкия дух към постигане на космическо съзнание.
***
Пондичери е удивителен град. Най-интересната му част, в която се чувствах чудесно – заради европейския дух навярно – беше френският квартал на брега на океана. Улиците са прави и широки, сградите – бели, светлосини или светлозелени, изчистени, с издадени балкони и романтични френски прозорци, пренасящи те в колониално време и оставящи те с очакването след малко от някой вход да излезе важен европеец, с тюрбан на главата и прелестна индийка, облечена по последните модни тенденции в Париж с малко боне върху сложна прическа.
Хотелите, заведенията, всичко носи духа на онова време, само хората са по-нови. Тук, за разлика от други градове, където съм била, младежите са видимо по-разкрепостени, влюбените дори се държат за ръка, а някои (безсрамно) се прегръщат. Обличат се и в западни дрехи наред с традиционните сарита – дънки, тениска… Има обилен поток от туристи – затова тукашните са свикнали с вида на по-разголена плът и не заглеждат настойчиво, изучаващо и похотливо бели жени по потник. Не знам как мюсюлманките в черни бурки оцеляват на 35-градусовите температури.
Най-хубавото обаче е, че наред с европейския си привкус Пондичери носи и местните си аромати – сергиите с вкусотии по крайбрежната ивица за разходки, наситения мирис на сочни ананаси и на масала, циганията в задните улици, пазара на открито, магазинчетата на кашмирски, непалски и тибетски търговци, хаотичното (на пръв поглед, после започваш да виждаш скрития ред) и натоварено движение по пътищата.
В Пондичери човек може да намери всичко, което Индия е готова да му предложи – индийска реалност с богатството й на колорит, музика, култура, мръсотия, кич и непредсказуемост; духовност за търсачите на себе си с ашрама на Ауробиндо; ню ейдж съзнание с недалечния Ауровил и все пак европейска рафинираност, ако индийският водовъртеж от наситени цветове ти дойде в повече.
Съвсем тенденциозно използвах думата „непредсказуемост“, защото никога не знаеш какво те чака зад следващия ъгъл. Онзи ден например, както си се разхождахме из френската част на града, изведнъж попаднахме на храм насред сградите с прави линии, който честваше своя празник. Служителите на храма тъкмо извеждаха статуята на божеството – Ганеша, за да могат всички хора да му се поклонят, заедно със слона, който щеше да даде благословията си на миряните. В Индия всеки храм си има слон, който е негов покровител и свещено животно.
Останах да погледам за малко. Слонът заемаше почти цялата улица. Затова пък и аз успях да получа благословията си от него, която се състоеше в поглаждане по главата с хобот. Умно животно.
Между другото, местното название на Пондичери, което е френската версия, е Пудучери. Както Мумбай е оригиналното име на Бомбай, а Ченай – на Мадрас.
