Майсор много ми хареса – за пръв път, откакто съм в Индия, виждам град с широки улици, по които хората се разминават сравнително спокойно, с пространство и въздух за дишане. Изглежда засега успява да избягва повече или по-малко успешно „проклятието“ на Индия да бъде най-гъсто населената държава в света. Майсор е изразително по-приветлив от другите места, на които бях попадала до този момент.
Разбира се, градският пейзаж в никакъв случай не можеше да се лиши от задължителното присъствие на крави по улиците редом с рикшите и каруците, но това е Индия – субконтинент, в който има място за всички времена и нрави; за минало, настояще и бъдеще, за свое и чуждо, за старо и ново, за малко и голямо…
В близост до ъгъла, където бяхме спрели, за да си купим сок от захарна тръстика – изцежда се, чрез прокарване на тръстиките през два въртящи се барабана – се намираше дворецът Джаганмохан. Аз се лиших от тръстиковия сок, макар да се бях влюбила в него. Мухите, които пируваха наоколо, ме отказаха този път.
Влязохме да разгледаме огромния палат, построен от царете на Майсор – синтез между хиндуистко, европейско и мюсюлманско изкуство.
Днес ходихме до три големи храма – Соманатпура, Йоганарсима и Селуварнараяна Свами.
Соманатпура e бил построен през 1268 г. от династията Хоисала. Наред с храмовете в Белур и Халебид, дело на същата династия, той има характерна архитектура, представляваща малък космос, в който можеш да различиш божества, сцени от ежедневието на хората – битки, приготвяне на храна, пиршества, музикални представления, любовни актове. От трите храма този в Соманатпура е най-малко известен, но най-добре запазен от мародерствата на мюсюлманите и британците.
Стояхме пред сложните и изпипани до съвършенство каменни гравюри и макар лицата да бяха разрушени в голяма степен, не можехме да спрем да се дивим на гения, изработил плана на това уникално съоръжение, построил от камък здание, което би било огромно предизвикателство за най-добрите инженери на съвремието, измислил ефективна отводнителна система и накрая, но не на последно място, преобразил камъка във фино произведение на изкуството.
Стана ми смешно, като си помислих, че британците са стъпили на тази древна земя с наглата себепредстава за носители на цивилизацията, а в същото време са останали слепи за символите на духа пред очите си. На всичкото отгоре най-дребнаво, невежо и фанатично са започнали да изстъргват красотата, която явно е дразнела сетивата им със своята безкомпромисна перфектност и им е напомняла колко са жалки в империалистичните си напъни.
Особено ме впечатлиха безсрамните сцени на полов акт, които бяха изобразени върху една от стените на храма. Онези хора явно не са гледали на секса като на табу, нито са го смятали за нещо мръсно – той е бил част от здравословния начин на живот на людете, част от всичко, вплетен в него като красива гравюра в тъканта на ежедневието.
Храмовете, които споменах, са шриваишнаваистки. В хиндуизма има три системи на интерпретация на Ведите – ваишнава, шриваишнава и шаива. За ваишнаваитите върховният източник на съществуването е Нараяна. Това е онази неназовима и невъобразима сила, от която възниква битието. Те вярват, че всичко е едно, а Нараяна е мъжка сила.
Шриваишнаваитите също казват, че Нараяна е всичко, всичко е в него и от него всичко произлиза. Но за тях Нараяна е синтез от женска и мъжка енергия, едното не може без другото. Те признават равноправието на женската сила, която е шри, наред с мъжката като значимост за процеса на съзиданието и проявлението на живота.
Шаиваитите изхождат от същата точка на вярване, но те се концентрират много повече върху света на проявленията. Ваишнаваите и шриваишнаваите се отдават на духа и вярват, че от там нататък духът работи в живота им и е нужно единствено да го следват. Шаиваитите от своя страна признават духа, но почитат и шакти, първичната сила, която се стремят да омилостивят, овладеят, контролират, за да се възползват от облагите на материалния свят. Не че първите две течения избягват материалното, напротив – радват му се, но го приемат като игра, като филм, в който участват и знаят, че не е реален, че е проявление на импулса на Бога да се преживява, без да се вкопчват в проявлението, както правят шаиваитите.
Всичко това ми го обясни Р., докато се връщахме в Шрирангапатна. Той е от кастата на брамините шриваишнаваити и посещението на тези храмове беше важно за него, особено на Йоганарсима и Селуварнараяна Свами, понеже за разлика от Соманатпура те са действащи и тази вечер в тях се провеждаха молитви, подготовка за предстоящото честване на Вишну.
Р. облече традиционната си индийска дреха, наречена доти, бяла на цвят, както подобава на брамин, нарисува знака на Вишну на челото си и се отправихме към Йоганарсима. Храмът се намира на върха на висок хълм, до който се стига по стръмни стъпала. Щом влязохме, изпълнихме някои от задължителните ритуали и след това излязохме на терасата, за да се любуваме на разкошния пирамидален купол и на спускащия се здрач. По едно време един от свещениците ни извика да се присъединим към молитвата, която течеше в момента. По-късно разбрах, че това беше огромна чест за нас, която рядко се оказва, още по-малко на чужденец. Свещениците ни поканиха в светилището при тях, докато пееха на санскрит, а останалите миряни стояха отвън. По някакъв странен начин двамата с Р. успявахме да предизвикаме симпатията и благоволението на хората, да ги накараме да се почувстват добре в наше присъствие, макар и да провокирахме учудването им. И това не беше изолиран случай. Спрямо мен това поведение го обяснявах с факта, че съм отворена към хората и дълбоко развълнувана от контакта си с тази култура – те го усещаха и видимо се радваха на естествения порив на чуждоземец да се впише в нея.
След това присъствахме на церемония и в Селуварнараяна Свами, който се намира в подножието на същия хълм и си тръгнахме. Беше адски забавно, когато спирахме по пътя случайни минувачи, за да питаме за посоката и на лицата им се изписваше искрено изумление. Това, което те виждаха беше: зад волана – индиец брамачари в бяло със знак на Вишну на челото, бяла жена до него и рок музика, която се носи от уредбата в колата. Предполагам, че комбинираното въздействие от всички тези парчета информация накуп се бе оказало трудносмилаемо за тях на първо четене.
Утре ще пътуваме за щата Пондичери, където се намира Ауровил.
