Вече не се питам как е възможно човек да потъва толкова безпрепятствено и толкова неусетно в емоции, нито как е възможно емоциите да съставляват основната градивна единица на малката ти вселена и да я държат в болезнена цялост, дори когато тя се разпада.
Емоциите са парченцата на моя житейски пъзел. Дали, ако някога го наредя, те ще притихнат завинаги?
Страх, болка, тъга, въодушевление, смирение, обич, яд, раздразнение, сила, надежда…
Понякога ми се иска да бъда птица, да се присмивам на гравитацията и да се нося по гладките артерии на вятъра. Там е леко, хладно и високо.
За да се съхраня, притихвам. Ставам безмълвен наблюдател и пребивавам в покой. Опитвам се да не забравям, че аз имам драматични емоции, но не съм моите емоции. Треса се от плач, сърцето ми се къса от въздишки, но преди всичко съзерцавам отстрани и отгоре. Като малък Буда…
