… плахата страст да пиша, да създавам с думи моя свят и ако имам дарбата, да го променям. Публиката винаги ме е изнервяла, но точно в това се състои голямото предизвикателство. Умирам си за публика. Ето, казах го. Умирам си да се изтъпаня и да се напикая в гащите от страх, но това само аз да го знам, а другите да видят непоколебима вяра в собствената ми осанка и фокус в центъра на вселената. Ще се напикая първия до двайсетия път, но след това вече ще съм се телепортирала по енергийните канали на душевната ми устойчивост до споменатия космически център и няма да помръдна от там. Ще стоя пред тълпите на всички времена и пространства и те просто ще бъдат подмножество на съществото ми. Така ще затворя кръга на моята цялост. Другите в мен и аз в другите.
„Това, което не ме убива, ни прави по-силна.“
А публиката може да ме убие с камъни. Хе-хе. Защо пък така зациклих на идеята за публика? Това е блог, това е дневник, разговор със себе си. Но никога разговорите със себе си не са били толкова всеослушани в историята на комуникацията, на живия обмен между съществата, човешките в частност. Никога гласът не е кънтял така в анонимното (уеб) пространство. Струва ми се, че този процес на себеразкриване има дълбок терапевтичен ефект, особено за хора като българите, които се взимат прекалено насериозно и компенсират вроденото си чувство за малоценност с потайност и маниерна загадъчност.
Защото едва когато инициираш контакт чрез непривързано пускане на мислите и чувствата в безвъздушното пространство до безимен адресат, ти ставаш творец и малко по малко забравяш за страха от камъните и линча. Най-хубавата част от всичко това е, че твоите „писма в бутилка“ може и да стигнат до някого, до сърце с ритъм близък до твоя.
