за раците – с любов

Не мога да си кривя душата – Рак не ми е най-любимият сред знаците. Говоря за знаци, не за хора, родени от 21 юни до 22 юли, но е факт, че Раците в обкръжението ми са почти случайна оскъдица. Разбира се, обичта ми към астрологията и все по-задълбоченото ми разбиране ме сприятеляват прогресивно с всеки един знак, но явно имам остатъци от вътрешни съпротиви, защото хич не ми вървеше леко статията за кривокракия знак, която трябваше да измъдря за юлския брой на списанието.  Не стига това, ами гледам хем да пасва на аудитория на лайф-стайл списание, хем да не е текст “шир потреба”, както се изрази една моя приятелка. Първото ми е по-трудно и често се превръща в камъчето в обувката ми…

 

Раците – неразгадаемите обитатели на душевните дълбини

Срещал ли ви е животът с Раци? Пресичали ли са се житейските ви пътища с криволичещите пътеки на този толкова труден за разгадаване знак? На потърпевшите ще кажа, Честито, вие печелите първа награда за душевна проникновеност, психически стоицизъм, всеотдайност и търпение.

Раците на пръв поглед са мили, предразполагащи и отзивчиви. Можеш да се отпуснеш в уюта на тяхното присъствие и да изплачеш душата си, да разкриеш сърцето си, получавайки другарско рамо, носна кърпичка и топла, питателна супа, след което да си тръгнеш обновен и пречистен.

Но те са такива, докато не станат уязвими и собствените им чувства не бъдат предизвикани. Сблъскат ли се с отхвърляне или дори само със сянката на съмнението, че ги очаква несподеленост, Раците са готови да се затворят в черупката си. Вие ще обикаляте около тази непристъпна крепост – студена и непреодолима, но обитавана от най-крехкото и нежно същество, което ако се осмели да ви допусне до покоите си, ще ви дари с най-незабравимите мигове на единение и екстаз.

Спомням си за приятелка, с която прекарвахме дълги нощи в терапевтична взаимопомощ, „виновник” за които беше нейният възлюбен Рак. „Това е най-странното същество, което съм срещала”, възкликваше моята интелигентна Близначка. Една седмица бил любвеобилен и неотразим, истински рицар, отдаден на дамата на своето сърце, но през следващите две се покривал, ставал хладен като лед и непроницаем като лондонска мъгла. Една напред, две назад – това е екзистенциалният танц на Раците. Те опипват почвата до безкрай, докато се убедят, че тази почва не е плаващ пясък, а плодороден чернозем, който ще приеме и отгледа тяхното скъпоценно семе. А семето може да бъде чувства, бизнес инвестиция, планове за общо бъдеще, дом, семейство…

Моята дружка обаче се побъркваше от това непредвидено любовно танго, което я разкъсваше и подхранваше вътрешната й несигурност и в същото време отразяваше неувереността на партньора й. Добре, че любовта й я дари с търпение, а интуицията й – с вярата, че си заслужава да чака. Така тя се впусна в ритъма на танца една напред, две назад, и тангото я отведе в райската градина на нейния Рак. Съвсем буквално говоря – като типичен представител на своя знак той си бе устроил местенце в планината, извън града, където се грижеше за своите цветя, дървета, плодове и зеленчуци, бе близо до природата, чувстваше се защитен, зареждаше се с енергия и имаше свой дом. Нуждаеше се и от принцеса, която да сподели неговата крепост, но тя явно първо трябваше да издържи теста за пригодност, за да може да бъде допусната и коронована. Е, все пак накрая заживяха щастливо – наред с насажденията, той вече с удоволствие се грижеше и за моята приятелка, изненадвайки я с всевъзможни кулинарни вълшебства.

Такива са Раците – царе на тангото. Може би неслучайно Аржентина, родината на този страстен танц, е под знака на Рака, а самото име на държавата идва от думата argento, която означава сребро – металът на Луната, покровителката на Раците.

Те са царе и царици и в кухнята, с тънък усет за метафизиката на храната и за дълбокото значение на максимата, Любовта минава през стомаха. Както прочутата писателка на любовни романи и достойна представителка на знака Рак Барбара Картланд е казала, Подходящата диета насочва сексуалната енергия в правилната посока.

Ракът е женски знак. Той е първият воден знак в зодиака, символ на творческата женска енергия, на първичния океан, от който възниква животът. Образът на огромната утроба на съществуването, от която се откъсва всичко, за да се реализира във физическия свят, се проявява в развития майчински инстинкт на Раците. Те са силно привързани към децата, семейството, дома – всичко, което им създава усещане за принадлежност и корен. Тази тенденция понякога е толкова отявлена, че представителите на четвъртия знак от зодиака се превръщат в задушаващата майка-орлица, която не пуска детето да отлети от родното гнездо и го осакатява в стремежа си да го предпази и задържи за себе си.

Задача на Раците е да научат, че са творчески потенциал и благодатна почва, която може да дава живот, да подхранва и отглежда, но няма право да задържа и възпира покълналото семе в стремежа му към Слънцето и небесата.

Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на копнежа на живота да съществува. Те идват чрез вас, но не от вас… – всеки отдаден родител Рак трябва периодично да си препрочита и припомня тези стихове на Халил Джубран.

Управителят на знака Рак е Луната. Затова те са впечатлителни, изменчиви, с променливи настроения, мечтателни и емоционални. Положението на Луната в хороскопа говори за връзката с майката, за преживяванията в първите месеци и години след раждането, оставили незаличими отпечатъци върху психиката. Те по-късно се проявяват в нашите най-непосредствени чувства и първични емоции, които понякога така ни изумяват, че се питаме как сме могли да реагираме толкова инфантилно. Да, от собствен опит знаете, че настроенията на Раците могат да ви извадят от равновесие.

Нарастващата Луна в митологията се родее с богинята-девица Артемида, дала обет за безбрачие, която скита волна и свободна из горите и ловува. Когато нейният архетип натежава диспропорционално в живота на Рака, той се превръща в puer eterne, вечния младеж, или девойката, която отказва да прекрачи прага на зрелостта и да поеме отговорност за живота си. Това често са жизнерадостни личности, останали (тиранични) деца до късна възраст, търсещи във връзките си майката. И именно връзките им се явяват сферата на техните най-болезнени провали.

Раците, в които е по-силен архетипът на пълната Луна, олицетворение на богинята-майка, са изправени пред опасността да се превърнат във всеотдайната майка, която не познава друга роля за себе си и може да стане властна, вечно бременна и никога нераждаща.

А онези, в които най-жив е архетипът на намаляващата Луна – богинята-старица Хеката, пазителката на кръстопътищата, осветяваща пътя на скитниците в нощта – са мъдрите Раци, които прозират зад видимото и чуват тайните на сърцето. Те трябва да се пазят от манипулативност и отмъстителност.

Луната е нощно светило, което огрява бледите, разсеяни сенки с отразена светлина. Затова и тя е рецептивният, възприемащ принцип, който ние отиграваме отново и отново в отношенията си с околните, отразявайки тяхното излъчване, реагирайки на езика на телата им, на негласните сигнали и настроения, които ни пращат. Раците са виртуози в това да сканират, усещат, да се адаптират и да взимат предохранителни мерки.

Но именно възприемчивостта им ги прави емпатични, състрадателни и емоционално адекватни. А ако преодолеят своята ранимост, субективност и засегливост, могат да бъдат отлични педагози, терапевти и социални работници, реализирайки нуждата си да се грижат по един градивен начин.

Същата тази възприемчивост изостря сетивата и интуицията на Раците, позволявайки им да проникнат отвъд видимото и свързвайки ги с тайнствата и селенията на въображението, превръщайки ги в поети, музиканти и артисти.

Видни представители на този знак са: Хелън Келър, Нелсън Мандела, Карлос Сантана, Ърнест Хемингуей, Франц Кафка, Джордж Оруел, Жорж Санд, Густав Малер, Ингмар Бергман, Натаниъл Хоторн, Пабло Неруда, Петрарка, Пиер Карден, Робин Уилямс, Том Круз, Том Ханкс, Вин Дизел, Ууди Харелсън.

след индия

“Затвори очи и си спомни за най-щастливия ти момент в живота, потопи се в преживяването, усети го с всяка клетка на тялото си, възроди го за живот в този миг.” Подобни инструкции ни се налага да следваме понякога, когато правим творчески визуализации и различни форми на медитация. Трябва да призная, че ми е било трудно да измъкна от гънките на затормозеното си съзнание онзи неповторим, вопиющ спомен на щастието, зашит като скъпоценен камък в подгъва на дните ми, като бяла пара за черни дни. Явно аз не съм знаела как да се докосна до съкровеното щастие тук вътре, което се ражда от малко, от въздуха, който дишаш, от осъзнаването, че си жив, нищожен и тук.

Сега вече си имам моите мигове на щастие. Те се родиха в Индия, преобразиха ме, центираха ме. Припомниха ми за една древна Аз, която се бе крила зад тревогите на злободневието и бе дебнала момента да се покаже, за да вземе живота ми в свои ръце. Наместих се в нея, потънах в сигурната й прегръдка, в широтата и далновидността й. И знам, че никога няма да ме захвърли. Аз може да забравям къде се намирам, но тя винаги ще бъде там. Защото винаги е била.

С връщането ми в България вътрешният ми център веднага бе атакуван от стрелите на действителността, а много от тях попаднаха точно в десятката. Явно животът реши, че няма щастие даром и трябва да мина тест за проверка на наученото. Но аз си мисля, че издържам засега теста и че щастието ми наистина е даром свише или отвътре, без значение, защото то още е там. Независимо какво се случва, независимо от грижите за мама в болницата, независимо от неравния сън, независимо от натоварването – аз усещам, че ме държи една златна нишка, закачена за центъра на Галактиката. И няма да падна. Колкото и умели да са обстоятелствата в своя дартс.

Имам и друго усещане – че разполагам с определено количество енергия и аз решавам как да го разпределя, накъде да го насоча, колко дълго да поддържам тази посока и с какъв интензитет да бъде потокът на вниманието ми. Като че ли досега инвестирах енергията си предимно в дълбините, в хадесовите преживявания на ръба между съзнаваното и несъзнаваното, в депресивността и минорната бленда за възприемане и интерпретация на света и живота.

Може би е въпрос на душевна конституция, която лесно мога да си обясня с рождения ми хороскоп, да съм такава вглъбена и ровеща. Разбира се, всички тези тегави процеси ме направиха това, което съм, и ме дариха със съкровища, за които мога да съм само благодарна. Но понякога се чудя дали на моменти не влагах прекалено много енергия в тях просто защото ми бяха познати, защото бяха страшните, но известни гори Тилилейски, защото подхранваха измамното ми чувство за собствена значимост…

Сега разполагам с алтернативи. Енергията ми не тече само в една посока, надолу, и не постоянно. Не се отказвам от дълбините, те са там и винаги мога да ги посетя, ако ме призоват, но имам на тила си едно око, което гледа към висините и ме уравновесява. Дълбините като че ли вече не са окупирали целия ми вибрационен диапазон, а са станали част от един по-фин и цялостен ритъм, влезли са в контекст – контекста на моята незначителност. Аз съм прашинка в безкрайния, необозрим, неназовим космос и моят живот няма никакво значение и в същото време има всичкото значение за него. Това осъзнаване всеки път ме кара да олеквам, да попадам във вихъра на вътрешна безтегловност, която снема от плещите ми една неимоверна тежест, носена толкова дълго и закотвяла ме толкова навътре. И ме облива доверие. И всичко има значение, и нищо няма значение.

НАУКАТА ПОДАВА ПЛАХА РЪКА НА АСТРОЛОГИЯТА

Или как и защо астрологията работи

Някога древният човек присядал под звездното небе и се взирал. Той не познавал втория закон на термодинамиката, не разбирал от квантова физика, не можел да разбие атома, но затова пък притежавал способността да се удивлява. Звездите не били безапелационният резултат от термоядрен синтез, нито пък светлината им – поток от фотони. Те били митични същности, които разказвали живата легенда за сътворението на вселената, за нейното разгръщане във времето и пространството и за героя-човек, впуснал се в безкрайно пътешествие из своя космос.

Още от времето на древен Вавилон астрологията била единствената всеобхватна наука, която помагала на търсещия дух да организира реалността и битието си в смислова цялост. Тя била преходното митологично пространство, което свързвало малкия човек с чудовищната огромност на живота, и като навигационна карта му сочела пътя из неговата необятност. Именно затова астрологията продължава до ден днешен да вълнува дори и скептиците, които влагат време и енергия да я дискредитират като псевдонаучна – защото тя е матрицата на нашия митос, който култивира усещането ни, че сме част от божието творение и имаме смисъл.

Повечето астролози, искрено отдадени на любимото занимание, слабо се вълнуват дали официалната рационална наука ще склони да включи астрологията в своите стройни редици. За тях тя работи, а как и защо работи, какви са принципите, които стоят зад нейните резултати, е без значение, както е без значение за средностатистическия човек какво се случва в електрическата верига, когато натиска копчето, за да запали лампата.  

Въпреки това човешкият дух мира няма – той задава въпроси, търси отговори и иска да знае. Защо например, когато на небето Сатурн и Нептун се намират в трудно ъглово положение помежду си, на земята са възможни епидемии? От антични времена велики умове са се опитвали да прозрат движещите закони на астрологията, чиято доказуемост ще я направи пълноправен член на научното войнство.

Клавдий Птоломей, който живял в Александрия по време на неоплатоническата ера, бил най-способният математик и учен на своето време и наред с над двайсетте си труда по география, математика и астрономия ни е оставил и четири книги за влиянието на звездите върху живота на човека. Там той твърди, че от небесата се излъчват определени силови влияния, които диктуват съдбата на земните обитатели. В същото време обаче има здравия разум да признае, че приложенията на астрологията са все още хипотетични, че е много по-лесно да се предскажат събития в живота на градове и народи, отколкото на индивиди. Но според него астрологията не трябва да се отрича само защото е трудна и недотам прецизна, така както не се отрича навигационното изкуство заради честите корабокрушения.

Кеплер, оставил на модерната наука законите за движението на планетите, също бродил из дебрите на астрологията в опит да разкрие нейната научна обоснованост. Според него лъчите на небесните тела достигали земята и влияели върху живите организми в зависимост от конфигурацията, която образували помежду си на небето. От особено значение било въздействието на слънцето и луната, а това на планетите съответствало като вибрация на определен цвят и музикален звук.

Теорията за астрологията на съвременния британски астроном и астрофизик Пърси Сеймур се базира на магнетизма. Според Сеймур, който ни припомня, че самата Земя е огромен магнит, заобиколен от магнитно поле, 20-30 пъти по-голямо от нея, плодът в утробата възприема магнитните въздействия чрез нервната система. Промените в земното магнитно поле, предизвикани от определена планета, се улавят от нервната система на плода. Именно гените са тези, които предопределят кой планетен сигнал ще оповести раждането на индивида и ще оцвети неговата личностна характеристика и съдба.

Работата на Сеймур всъщност е основана на изследванията на астронома Джон Х. Нелсън върху слънчевите петна, които „разстройват” земната магнитосфера. В следствие на задълбочените си проучвания Нелсън открил, че поведението на слънчевите петна следвало 11-годишен цикъл, който можел да бъде предсказан, както и че някои петна нарушавали качеството на радио сигнала, докато други се „държали прилично.” Последният феномен съответствал на небесни събития като съвпад или опозиция на Слънцето с Юпитер, Венера, Меркурий и Земята. Тоест аспектите (ъгловите взаимоотношения) между планетите въздействали върху слънчевата магнитна активност, която на свой ред причинявала флуктуации в земното магнитно поле, а те резонирали с полетата на човеците. След тези си разкрития Нелсън започва да проявява сериозен интерес към астрологията.

Друга теория, която би могла да обясни как астрологията работи, визира експериментите на д-р Николас Гисин от Университета в Женева, който запратил два фотона на десетки километри разстояние един от друг. Очаквало се, че като автономни частици те би трябвало да се държат като независими една от друга системи. Но когато единият фотон реагирал на външни въздействия, другият демонстрирал едновременно същата реакция без аналогични върху нея стимули. Д-р Гисин стигнал до извода, че връзката между две частици оцелява независимо от разстоянието, на което са разделени – дори то да е две галактики. И понеже всичко е започнало с Великия взрив и се е зародило от една единствена частица, то всичко във вселената е свързано, независимо на какво разстояние се намира едно от друго – така и планетите ни влияят отдалече. Техните частици резонират с нашите.

С раждането на квантовата физика астрологията получава още един помощник в опитите да бъде обяснена на научен език. В Теорията на хаоса един от принципите за организация на нелинейните системи е фракталната проекция, според която цялото се проектира в своите части и частите наподобяват цялото. Например жилките на листото приличат на клон на дърво, а клонът е умалена форма на цялото дърво; строежът на атома наподобява този на звездна система; цветчетата на карфиола са умален вариант на цяла глава карфиол; мъхът върху скала е като макет на природен релеф, погледнат отгоре. Сякаш битието е изградено от дълбочинно самоповтарящи се елементи до безкрай. Цялото се раздробява на фрактали и се отразява във всяка една от тях. По същия начин космосът се отразява в нас и ние сме малки вселени, в които се оглеждат звездите.

Физикът Артър М. Янг разработва елегантен математически модел – геометрия на смисъла, който описва всички естествени цикли на движение, развитие и учене в живота и природата. Неговата диаграма представлява недвусмислено копие на символизма на зодиакалния кръг. Наричат я Розетския камък на Янг. Тя е математическа метафора, описваща процесите на съзнанието и осъществяването на човешкия мит. Тя е и метасистема за интегриране на разнородни сфери на познанието. Янг не гледа на своята работа като на научна теория. Според него тя е парадигма, в която науката и митологията се срещат и астрологията не е наука, а език отвъд науката, който ни свързва със селенията на митоса и се занимава с уникалността на индивидите и тяхната връзка с мистериозното царство на боговете.

Тук вече започваме да усещаме полъха от архетипния свят на К. Г. Юнг, който също е използвал астрологията в своята терапевтична работа и е обяснявал принципа на нейното действие със синхроничността. По силата на този принцип планетите не влияят – те отразяват акаузалната връзка между две смислово свързани, успоредни във времето събития. Каквото се случва горе, това се случва и долу, ако мога да перифразирам основния принцип на херметизма. А той не напомня ли за фракталните проекции?

Астрологията съществува от векове в ресора на човешките духовни и интелектуални стремления, но за мен тя е все още неразорана целина, защото е толкова необозрима, колкото необозрим е и нейният предмет – човекът, животът, битието, вселената… Много вода ще изтече, докато успеят честните умове да достигнат до недвусмислена и неопровержима теория за астрологията. Дотогава учените ще са разбрали, че отричайки я, те не са по-различни от наивниците, за които астрологията е ясновидство, защото и едните, и другите очакват от нея да предсказва с точност, за да бъде обявена за валидна. Единственото, което се иска, е малко непредубеденост, смелост пред неизбежната среща между науката и мистиката и изследователски хъс. А тези, които се осмелят да пристъпят в нейното магично пространство, ще разберат, че астрологията е толкова голяма, колкото големи са съзнанията им. И никога няма да престанат да се удивляват.

***

А за ужасените от горното, ето лайт-версия:

Едва ли има астролог, който да не е бил притискан поне веднъж до стената от заядливия въпрос на някой скептик: Добре бе, аджеба, как така звездите ви говорят? В повечето случаи астрологът свива безразлично рамене и казва, че астрологията просто работи и че не се е родил още човекът, който да обясни как го прави и как звездите ни влияят. В крайна сметка, като включиш вечер микровълновата печка, за да претоплиш вчерашното ядене, не се питаш какви са физическите закони, задвижили това достижение на съвременната научна мисъл.

Освен с тактиката на-кого-му-пука-как-работи, астролозите – особено онези, които се взимат толкова на сериозно, че не ги мързи да си блъскат главите над сложни до умопомрачение научни трактати – разполагат и с друга, по-съкрушителна тактика. Те парират своя враг-неверник с витиевати и неразбираеми хипотези и теории от математиката, физиката, психологията, от които ти се завива свят и започваш да съжаляваш, че въобще си попитал. А после дълго време се опитваш да превъзмогнеш травмата, нанесена ти от понятия като квантова физика, фрактална проекция и синхроничност.

Аз като че ли се класирам сред тези, вторите, и ще се опитам да ви травмирам възможно най-малко, опитвайки се да ви покажа, че би могло някога да се намери пресечна точка между астрология и наука. Така де, за кой вятър все пак неколцина нестандартни (да не кажа луди) учени са залагали репутацията си на карта, занимавайки се с астрология? А и да не се намери заветната пресечна точка, на кого му пука?

Клавдий Птоломей, който живял в Александрия през неоплатоническата ера, бил най-способният математик и учен на своето време и наред с камарата трудове по география, математика и астрономия ни е оставил и четири книги за влиянието на звездите върху живота на човека. Там той твърди, че от небесата се излъчвали определени силови влияния, които диктували съдбата на земните обитатели. В същото време има здравия разум да признае, че това са хипотези, но в крайна сметка астрологията не трябвало да се отрича само защото била трудна и недотам прецизна, така както не се отричало навигационното изкуство заради честите корабокрушения.

Кеплер, оставил на модерната наука законите за движението на планетите, също бродил из дебрите на астрологията в опит да разкрие нейната научна обосновка. Според него лъчите на небесните тела достигали земята и влияели върху живите организми в зависимост от конфигурацията, която образували помежду си на небето.

Дали тези лъчи, за които споменават и Птоломей, и Кеплер, не са нещо като космически лъчения или магнитни вълни… Един съвременен британски астроном и астрофизик на име Пърси Сеймур заявил, че магнитното поле на Земята се изменяло постоянно под влияние на магнитните полета на планетите в Слънчевата система. После плодът в утробата възприемал всички тези въздействия чрез нервната система и се оформял като индивид с уникален характер и съдба, защото твоят характер е твоя съдба.

Астрономът Джон Х. Нелсън от своя страна изследвал слънчевите петна и открил, че поведението им можело да бъде предсказано, както и че някои петна влошавали качеството на радио сигнала, докато други се „държали прилично” в зависимост от положението на Юпитер, Венера, Меркурий и Земята. Тоест планетите влияели на слънчевите петна, а слънчевите петна – върху живота на Земята. По-късно Нелсън станал верен почитател на астрологията.

В Женевския университет имало някой си д-р Николас Гисин, който запратил два фотона на десетки километри разстояние един от друг. Очаквало се, че като автономни частици те би трябвало да имат независимо една от друга поведение. Но когато единият фотон реагирал на външни въздействия, другият правел същото, без да понася аналогични стимули. Д-р Гисин стигнал до извода, че връзката между две частици оцелявала независимо от разстоянието, на което са разделени – дори то да е две галактики. И понеже всичко някога започнало с Великия взрив и се зародило от една единствена частица, то всички възникнали частици във вселената били свързани. Така и планетите ни влияели отдалече – когато техните частици реагирали, на нашата синя планета избухвала война или се раждал гений. Примерно.  

С раждането на квантовата физика астрологията получава нов помощник в опитите да бъде обяснена на научен език. За да ви зашеметя още малко, ще ви кажа, че в този вид физика има един принцип на фракталната проекция и спирам със сложните думи. Според него цялото се проектира в своите части и частите наподобяват цялото. Например жилките на листото приличат на клон на дърво, а клонът е умалена форма на цялото дърво; строежът на атома наподобява този на звездна система; цветчетата на карфиола са умален вариант на цяла глава карфиол; мъхът върху скала е като макет на природен релеф, погледнат отгоре. Сякаш битието е изградено от дълбочинно самоповтарящи се елементи до безкрай.

По същия начин космосът се отразява в нас и ние сме малки вселени, в които се оглеждат звездите. Не че те ни влияят – просто ние сме тяхно умалено копие и функционираме едновременно. Венера горе се завърта и Венера вътре в нас не би могла да остане по-назад – тя прави същото едновременно.

Тази идея за едновременността напомня за синхроничността, „измислена” от швейцарския психиатър К. Г. Юнг, който също използвал астрологията в своята терапевтична работа. Принципът на синхроничността отразява връзка между две събития, която не е причинно-следствена, а смислова. Например – докато през работно време фантазираш как с Джордж Клуни разпускате на някой тропически остров, той се появява на вратата с бутилка мартини в ръка. Очевидно не си го повикала телепатично – просто синхроничност. И фантазиите, и появяването са събития с една и съща тема – Джордж Клуни. Това ги прави смислово свързани. Така и планетите си се движат горе и въобще не ни влияят пряко, а нещата в природата си се случват едновременно. Тяхната съдба е и наша съдба.

Астрологията е неразорана целина. Дава много отговори – нищо, че не знаем със сигурност как го прави. И поставя двойно повече въпроси. Но коя наука няма своите бели петна и не примамва авантюристичните умове с девствените си територии? Астрологията плаши повече, защото е разположена в граничния пояс между науката и окултизма.

Тя не винаги „познава”, но може би грешката не е в нея, а в ограничеността на съзнанията, които я ползват. Все пак толкова малко знаем за този необятен космос, който тя описва, и толкова много остава да бъде изследвано и научено.

ТВОЯТА СЪДБА – ЗАПИСАНА ВЪРХУ ПАЛМОВО ЛИСТО

Възможността да пътуваш във времето, да погледнеш в миналото и бъдещето, да прескочиш границите на човешкия ум и сетивност – звучи повече от вълнуващо дори за скептичния рационален западен човек. Разбира се, подобен порив, когато въобще съществува, в повечето случаи е насочен приоритетно към бъдещето и продиктуван от страха от неизвестното в микросферата на собствения ни малък живот. Има хора, които вярват, че те са господари на съдбата си, а има и такива, които смятат, че всичко вече е предначертано и нищо не зависи от теб. Аз се причислявам към категория, която се вмества някъде по средата и застава зад виждането, че съдбата е функция на нивото на осъзнатост и докато основният цвят на личната съдба е зададен, то нюансите му се променят, когато ние самите се променяме и разширяваме своето съзнание. Затова и не проявявам особен интерес да се консултирам с ясновидци, а когато съм си позволявала да го правя, резултатът е бил незадоволителен. Въпросът, който винаги е оставал да виси във въздуха, е бил – „Какво точно виждат ясновидците, коя отсечка от моята съдба, която аз вероятно няма да премина, защото вече съм свърнала по съседната улица, и доколко ясно виждат те?”

Да, ще възразите, но ти се занимаваш с астрология. Вярно, занимавам се с астрология, но никога не съм твърдяла, че възприемам астрологията като наука за предсказване на бъдещето, а като средство за себепознание, като матрица за организация на света и живота, чрез която бихме могли да получим по-широко разбиране за битието и неговите видими и невидими закони. По време на всяка консултация подчертавам, че астрологията не е ясновидство. Тя скицира бъдещите тенденции в живота на човека, които разкриват задачите за решаване в името на развитието и израстването, но не предсказва до буквата. Не е панацея. Тя ти дава съставките, а дали ще приготвиш от тях буламач или кулинарен шедьовър е въпрос на личен (съзнателен или несъзнателен) избор. Търсенето на съвет от астролог е като съветването с всеки друг специалист – психотерапевт, лекар, адвокат, финансист… Истината се търси заедно и никога нямаш гаранции за стопроцентова успеваемост, защото сме хора, а не сме богове и животът е по-голям от нас. А и може би смисълът не е в успеваемостта, в крайната цел, а в пътуването.

Дотук добре – имам своята прилична позиция по тези жизненоважни въпроси. Докато не научавам за Наади Шастра – древната индийска система за предсказване.

Според някои изследвания произходът на тази система се крие някъде в мъглите на далечното минало преди 4000 години. Тя представлява древно знание, първоначално предавано през поколенията от уста на уста и след това записано на палмови листа на санскрит, основния език на древна Индия. Смята се, че шастрите са били дадени от Сапта Риши – седемте древни индийски мъдреци, Агастия, Каусика, Ваяса, Бохар, Бригу, Вашиста и Валмики, които получили благословията на бог Шива да провиждат в миналото и бъдещето на всички същества, живели някога на земята.

Основният Наади Шастра център в днешно време е храмът Ваитишваранкоил в южноиндийския щат Тамил Наду. Запазването на палмовите манускрипти и преводът им от санскрит на тамилски е начинание, подето от царете на Танжавур между 9-ти и 13-ти век. Когато листата започнали да се разпадат под напора на времето, танжавурските владетели наредили на учени да ги препишат на нови листа.

Когато британците напуснали Индия, отнесли със себе си голяма част от древните ръкописи и най-вече онези, които третирали алхимически и аюрведически въпроси, но оставили повечето с астрологическите предсказания. Освен това голяма част от последните били откупени от индийската общност Валувар, която се занимавала предимно с астрология.

Наади означава „в търсене на”, а шастра – „познание”. Всеки човек, който отива да се срещне с наади астролог, или по-точно наади четец, се смята за търсач на знание за своето минало и бъдеще, записани на палмово листо. Твърди се, че древните риши получили интуитивно информация за съдбата на всеки без оглед на неговия произход и националност, който някога ще отиде да се допита до този източник на мъдрост. Изкуството да се разчита древното тамилско наречие се предавало от поколение на поколение до ден днешен.

Обикновено съдбата на човек е ситно изписана върху едната страна на палмово листо и по-рядко върху двете. Там има данни за неговото последно прераждане, факти от настоящия му живот като име, дата на раждане, ключови положения в астрологичната му карта, имена на майка, баща, съпрузи, настояща житейска ситуация, професия и т.н. Съдържат се предсказания за бъдещето, за следващото прераждане, както и обяснения за кармата, причина за сегашните неволи, но също така и лекове за облекчаването й. Тези лекове могат да включват поклонение в обозначени храмове, дарения на бедни хора, извършване на молитвени и очистителни ритуали от хиндуистки свещеници.

Пред ентусиастите, решили да потърсят своето палмово листо сред десетките хиляди такива, се изпречват няколко препятствия. Първо, много е трудно да се локализира именно твоето листо. Те са разпръснати из цяла Индия, макар и най-голяма концентрация да има в Тамил Наду. Идентифицирането на индивидуалното листо става с помощта на отпечатък от палеца ти (десен при мъжете и ляв при жените), като отпечатъците са групирани в 108 типа, които предопределят и разпределенията на палмовите листа. Иска се голяма доза отдаденост и почтеност от страна на палмовите четци, за да търсят твоето листо понякога в продължение на седмици, месеци и дори година из различните центрове в страната, ако при тях го няма. Иска се и действително умение за разчитане на древното писмо. В днешно време вероятността да попаднеш на комерсиални шарлатани, обучени в тънки психологически тактики за извличане на информация и злоупотреба с доверието и уязвимостта на клиента, е повече от обозрима.

И накрая се запитвам имам ли наистина нужда от това? Не мога да отрека, че при представата за седем велики мъдреци, изпаднали в озарено състояние на съзнанието, в пряка връзка с вселенския разум и получили директно познание за (наред с всичко друго) дребничкия живот на Милена, която ще живее в 21-ви век, изпитвам дълбоко и неподправено страхопочитание. Но за кой нюанс на съдбата ми в цялото безгранично пространство от варианти са получили информация? А дали не биха ме сугестирали? Като че ли предпочитам да си остана търсач на духа и откривател, отворен за изненадите на съдбата.

Храмове и палмови листа в Тамил Наду

През последната седмица се подвизавам в южния щат Тамил Наду – първо в околностите на град Кумбаконам, а сега от няколко дни в Кодайканал.

Кумбаконам е известен със своите храмове, които са притегателна сила за поклонници от цялата страна. Ние също направихме задъхан тур около над десет храма в рамките на два дни. Най-далечният от тях се намираше на 60 км от мястото, където бяхме отседнали. Задръстванията тук са пословични, доброто състояние на пътя – незадължително (нищо, че му викат National Highway), храмовете имат обедна почивка – затова трябваше да си направим стриктна програма, за да успеем да посетим всички, които искахме. И успяхме.

Болшинството от храмове в нашата селекция бяха посветени на Navagraha, деветте планети в индийската астрология – Суря (Слънце), Чандра (Луна), Будан (Меркурий), Сукра (Венера), Мангал или Ангарака (Марс), Брихаспати или Гуру (Юпитер), Сани (Сатурн), Кету и Раху. Това са шаивитски храмове, посветени на Шива, като в един от параклисите, бил той главния или не, се почита планета. Думата планета не е съвсем точна, защото под graha по-скоро се разбира природна, космическа сила, енергия. Nava значи девет. Всеки храм е свързан с определена история от индийския митологичен епос, в която богът-планета взаимодейства по някакъв начин с Шива. Например, храмът на Марс беше един от най-големите, оживените и посещаваните, понеже се вярва, че в него човек получава облекчение и изцеление на болежките си. Някога Марс се разболял от проказа и отишъл при бога Шива в неговото проявление на лечител, за да моли за лек. Край почти всеки храм има изкуствен водоем, като езеро, в който вярващите се къпят, понеже водата там е свещена. Водата в храма на Марс лекува заболявания, особено кожни.

Освен тези девет храма посетихме и няколко други, които сметнахме за важни: храма на деветте свещени индийски реки; храма на Махавишну – космическото съзнание, което стои по-високо от Тримурти, Брама, Вишну и Шива; храма на Гаруда – орелът, който носи Вишну на крилете си; храма на Сарасвати и храма на Брама.

Последният е единственият храм в Индия, посветен на бога Брама, създателя. Р. ми разказа, че някога Сарасвати, женската форма на Брама, се разгневила на спътника си понеже по време на важна молитвена церемония не я дочакал, а я заменил с Гаятри. Нито едно свещено дело не може да бъде извършено без участието и на двата принципа, мъжкия и женския. Затова Брама чакал Сарасвати, но тя се забавила и той решил да повика форма на женската енергия в лицето на Гаятри. Сарасвати побесняла и проклела Брама никога да няма свой храм и поклонници. Проклятието й достигнало и другите двама събратя на Брама – Шива и Вишну, които му помогнали в начинанието да си намери заместител на Сарасвати. По-късно тя била омилостивена и посмекчила наказанието им. Шива получил възможността да бъде почитан, но единствено под формата на Лингам, не и в своя истински образ. Преди няколко дни научих, че Шивалингам всъщност е символ на астралното тяло. Вишну бил прокълнат с промискуитетна съпруга – Лакшми никога нямало да бъде само негова. Тя щяла да се завърне при него едва когато Сарасвати, богинята на познанието, седне в ямката на шията му, Вишудхи чакра.

Този простичък мит силно изостри апетита ми индийската митология. Имам усещането, че зад всеки детайл се крие дълбока мъдрост, че могъщите богове с техните хиляди имена и проявления, от които ми се завива свят, са принципи на съществуването, зашифровани в колоритните епични разкази. Имам доброто намерение да се заровя надълбоко в тях при първа възможност.

Освен храмови комплекси Тамил Наду притежава и друга атракция – Наади Шастра, древната индийска система за предсказване на бъдещето. Наричат я още Наади астрология. Представлява древно познание, записано на палмови листа, като запазилите се до днешно време съдържат предсказания за хора, които са живяли, живеят и ще живеят на тази земя.

Палмовите листа изглежда са се превърнали в доходоносен бизнес. В околността на Ваитишваранкоил, храма на Марс, кичозни рекламни пана на наади астролози привличаха вниманието с обещания да ти разкрият всичко за твоето минало и бъдеще. В следващия ми пост ще пиша повече за Наади Шастра. Наади значи “в търсене на”, а шастра – “познание.”

В момента се намирам в Кодайканал – градче в планина, която си няма име, а се нарича Western Ghats, което означава Западните хълмове. Хълмовете са си доста височки и в рамките на един час трябваше да се адаптирам към температурна разлика от 20 градуса – от 40 градуса прескочихме на 20. Но тук е свежо и чисто. Имам чувството, че съм попаднала в малко планинско европейско градче. Някога британците са се крили тук от жегите и до ден днешен се е запазил европейският привкус в строителството.

Уте и Quiet Healing Center

Забелязах я още първия ден, когато приветливите й искрящи очи ме посрещнаха на рецепцията. Красива германка, на видима възраст около 45 години. По-късно от разказа й си направих груба сметка, че е прехвърлила петдесетте.

Живее в Ауровил от 23 години, почти от самото начало. Станала е свидетел на построяването му, на засаждането на дърветата, на заселването му. Иска да прекара остатъка от живота си тук, където е нейният дом, и тук да посрещне края на земните си дни.

Земята в Ауровил била купена от Ауробиндо и Майка. Всеки, който иска да стане жител на града, идва тук за две години на изпитателен срок, за да види дали именно това е, което търси, и дали наистина иска да бъде част от общността. Междувременно сам покрива разноските си. След това става постоянен жител на града, работи, дава своята лепта за развитието му и на идеала, заложен в него, като срещу труда си получава парче земя, на което може да построи свой дом.

“Крайната визия на Ауробиндо и Майка е град, в който няма пари като разменно средство, всичко необходимо е на разположение на всеки и всеки човек допринася с труда си за общото благоденствие. Този идеал не може да се постигне лесно и бързо, но вярвам в него, той е единствената възможна реалност за мен; работим и живеем в неговата посока. Затова сега хората, които сме се установили тук, сме го направили, за да можем да осъществим тази мечта. След като човек стане пълноправен гражданин на Ауровил, срещу труда си той започва да получава скромно възнаграждение, по-скоро джобни пари, но всъщност по-голямата част от усилията ни се влагат в идеала, в който искаме Ауровил един ден да се превърне – място, където няма да има нужда от пари, всеки ще бъде член на равноправно общество без расови и религиозни ограничения, в което ще работиш и допринасяш според таланта си и няма да си лишен от нищо. В Ауровил има 2000 души от цял свят, които изповядват най-различна вяра, но това не ни пречи да живеем като едно семейство”, сподели Уте.

“Не всичко върви лесно и гладко. Отначало беше много трудно, бяхме бедни, имахме само ентусиазма и вярата си. Индийското правителство гледаше на нас острани като на шепа западняци-откачалки. Сега, когато Ауровил стана реалност и започнахме да добиваме облик, изведнъж решиха, че трябва да ни наблюдават отблизо и да ни контролират. Но знам, че това е част от процеса, част от ударите, които съдбата ни поднася, за да ни напомня защо сме тук. А и коя съм аз, че да съдя? Какво знам аз? Нещата са такива, каквито са, и с всеки ден се чувствам все по-благодарна за изборите, които направих. Вече нямам нужда да се боря, ежечасно създаваме своя малък свят. Родих и отгледах тук децата си. Те не познават расово и национално разделение, те са деца на света.”

“Работя в Quiet Healing Center от самото му създаване. Майка обичала да се разхожда по този бряг, защото усещала, че мястото е заредено с позитивна енергия и сама го нарекла Quiet. По-късно, след смъртта й, нейни приятели събраха средства, за да построят този лечебен център.  Преди четири години ни заля цунами. Имаше много жертви в околните села, но не и в Quiet. Гледах как вълната връхлита, чувах страшния тътен на природната сила и не знаех какво се случва. Вълната връхлетя върху всичко около мен, но не и върху рецепцията, а виждате колко близо до брега е. Сякаш се разцепи на две и ме заобиколи. Ауровил беше основна движеща сила в спасяването на хората от околните села, веднага събрахме дарения от цял свят. Ако трябваше да се чака реакция от страна на правителството на Индия, така и щяха да си умрат. Нашият акт силно обезоръжи много хора, които все още се съпротивляваха на идеята Ауровил.”

“Въпреки всички търкания и препъни камъни по пътя вярвам, че Индия е единственото място на света, където може да се случи това, което се случва тук.”

Разговорът ни с Уте продължи около два часа. От нея се излъчваше спокойствие, светлина и озарение. Три сродни души се бяха срещнали по силата на случая. Не усетих как времето мина, а и Уте не възрази, че я отклоняваме от задълженията й. Благодаря ти, живот, за безценните срещи по пътя!

Ауровил и слон насред френския квартал

Ауровил е град, създаден по замисъл на Шри Ауробиндо и Майката (дясната ръка на гуруто) с подкрепата на ЮНЕСКО и Индийското правителство. Идеята, която въплъщава, е съществуването на място, където човек и природа да съжителстват в хармония. Тук живеят предимно чужденци, а местните хора са щастливи от притока, защото по този начин за тях се разкриват работни места. Все още има свободна земя, на която преселниците могат да си построят къща, но условието, за да живееш в Ауровил, е да допринасяш с труда си към общността, а да не използваш града за вилна зона, в която да идваш на почивка.

Всеки работи нещо – в ресторантите, кафенетата, магазините; като йога инструктори, терапевти, лечители, учители, художници, занаятчии… В Центъра за посетители, който се намира в центъра на Ауровил, има магазини, в които се продават стоки, произведени в града. Много от тях се изнасят и стават все по-познати на международния пазар. Направи ми впечатление, че са изключително качествени, разбира се, продават се и на по-високи цени от обикновено, но си личи с колко любов и творчество са изработени, а някои от тях са истинско произведение на изкуството.

Харесахме едни кожени чанти и плетени обувки във всички цветове на дъгата, но нямаше голямо разнообразие, затова се свързахме с производителите и отидохме на място в работилниците им, за да си изберем подаръци за близки и за себе си. Хората с чантите бяха усвоили занаята от американка, която след това си заминала, за да се занимава със социална дейност. Оставила занаят в ръцете на индийците, с който те сега си вадеха хляба и радваха ценителите на автентичната изработка. Бяха толкова отзивчиви, че с часове ни показваха своите ръчно изработени красоти на слабата светлина от крушка, която се мъчеше да осветява обширната колиба.

“Колиба” е условно казано, но погледнати отвън, тези постройки с приказните си сламени покриви, не могат да бъдат наречени другояче. Каменен под и сламен покрив обаче са най-подходящите строителни решения за тукашните климатични условия. Тези къщи са най-проветриви за индийските жегите.

В Ауровил има няколко ветрогенератора, изключително зелено е и всяко нещо, което се върши, е подчинено на концепцията за екологичен начин на живот и заредено с мисъл за ефекта, който индивидуалните ти действия ще окажат върху околните.

В самия географски център на града се намира Матримандир – Храма на Майката. Това е огромна сфера, в която царят непрогледен мрак и съвършена тишина. Използва се за медитации, а посетителите минават през подготвителен курс, преди да влязат в сферата. Подготвителният курс се състои в гледане на 15-минутен филм за мандира (храма) и е задължителен. След това те водят да го видиш отвън и накрая се записваш за посещение вътре, където първият път стоиш само петнайсет минути, понеже някои хора трудно издържат на нечовешките тишина и тъмнина. Аз ще вляза в сферата утре сутринта преди заминване -  за тогава чак имаше свободни места.

Сферата е физическо изражение на стремежа на човешкия дух към постигане на космическо съзнание.

***

Пондичери е удивителен град. Най-интересната му част, в която се чувствах чудесно – заради европейския дух навярно – беше френският квартал на брега на океана. Улиците са прави и широки, сградите – бели, светлосини или светлозелени, изчистени, с издадени балкони и романтични френски прозорци, пренасящи те в колониално време и оставящи те с очакването след малко от някой вход да излезе важен европеец, с тюрбан на главата и прелестна индийка, облечена по последните модни тенденции в Париж с малко боне върху сложна прическа.

Хотелите, заведенията, всичко носи духа на онова време, само хората са по-нови. Тук, за разлика от други градове, където съм била, младежите са видимо по-разкрепостени, влюбените дори се държат за ръка, а някои (безсрамно) се прегръщат. Обличат се и в западни дрехи наред с традиционните сарита – дънки, тениска… Има обилен поток от туристи – затова тукашните са свикнали с вида на по-разголена плът и не заглеждат настойчиво, изучаващо и похотливо бели жени по потник. Не знам как мюсюлманките в черни бурки оцеляват на 35-градусовите температури.

Най-хубавото обаче е, че наред с европейския си привкус Пондичери носи и местните си аромати – сергиите с вкусотии по крайбрежната ивица за разходки, наситения мирис на сочни ананаси и на масала, циганията в задните улици, пазара на открито, магазинчетата на кашмирски, непалски и тибетски търговци, хаотичното (на пръв поглед, после започваш да виждаш скрития ред) и натоварено движение по пътищата.

В Пондичери човек може да намери всичко, което Индия е готова да му предложи – индийска реалност с богатството й на колорит, музика, култура, мръсотия, кич и непредсказуемост; духовност за търсачите на себе си с ашрама на Ауробиндо; ню ейдж съзнание с недалечния Ауровил и все пак европейска рафинираност, ако индийският водовъртеж от наситени цветове ти дойде в повече.

Съвсем тенденциозно използвах думата “непредсказуемост”, защото никога не знаеш какво те чака зад следващия ъгъл. Онзи ден например, както си се разхождахме из френската част на града, изведнъж попаднахме на храм насред сградите с прави линии, който честваше своя празник. Служителите на храма тъкмо извеждаха статуята на божеството – Ганеша, за да могат всички хора да му се поклонят, заедно със слона, който щеше да даде благословията си на миряните. В Индия всеки храм си има слон, който е негов покровител и свещено животно.

Останах да погледам за малко. Слонът заемаше почти цялата улица. Затова пък и аз успях да получа благословията си от него, която се състоеше в поглаждане по главата с хобот. Умно животно.

Между другото, местното название на Пондичери, което е френската версия, е Пудучери. Както Мумбай е оригиналното име на Бомбай, а Ченай – на Мадрас.

Градът на Зората

Поправка – Ауровил не се намира в Пондичери, а в Тамил Наду. Или по-скоро някъде на границата между двата щата. Пондичери е миниатюрен щат насред Тамил Наду с излаз на Бенгалския залив. Бил е френска колония.

Вчера отново прекарахме около 10 ч. в път, докато стигнем до Ауровил. Хотелът ни се намира на брега на Бенгалския залив. Стаите нямат номера, а носят имена на планети. Нас ни настаниха в стая Венера. Сутринта първата ми работа беше да се потопя във водите на източния бряг на Индийския океан. По-студени са от тези на западния – Арабско море в Гоа.

В стаята има кошчета за разделно събиране на боклука. Сапунчетата да ръчно изработени от натурални масла. Мястото е изключително приветливо, във футуристично-рустикален стил, ако въобще мога да го определя. Подът на стаята е каменен, стените са бели, таванът представлява тухлен купол. Покривките на леглата и пердетата са слънчево жълти.

Днес и в следващите два дни ми предстои да опознавам Ауровил. Интересно ми е какво ще усетя в този така енигматичен град, в когото пристигнах навръх новолуние. Разбира се, не пропуснах още с пристигането си снощи да яхна вълната на новото начало – първото новолуние след пролетното равноденствие е особено мощен момент за възнамеряване и посяване семената на бъдещето. Колкото и да бях изморена, отделих няколко минути в усамотение, за да си напиша желанията за предстоящата година. Семената вече са засяти. Остава да покълнат и да дадат плодове.

Предполагам, че всеки малко или много е чувал за Ауровил. Ето сайта на града:

www.auroville.org

По-късно ще пиша за моите впечатления.

Живите храмове на Карнатака

Майсор много ми хареса – за пръв път, откакто съм в Индия, виждам град с широки улици, по които хората се разминават сравнително спокойно, с пространство и въздух за дишане. Изглежда засега успява да избягва повече или по-малко успешно “проклятието” на Индия да бъде най-гъсто населената държава в света. Майсор е изразително по-приветлив от другите места, на които бях попадала до този момент.

Разбира се, градският пейзаж в никакъв случай не можеше да се лиши от задължителното присъствие на крави по улиците редом с рикшите и каруците, но това е Индия – субконтинент, в който има място за всички времена и нрави; за минало, настояще и бъдеще, за свое и чуждо, за старо и ново, за малко и голямо…

В близост до ъгъла, където бяхме спрели, за да си купим сок от  захарна тръстика – изцежда се, чрез прокарване на тръстиките през два въртящи се барабана – се намираше дворецът Джаганмохан. Аз се лиших от тръстиковия сок, макар да се бях влюбила в него. Мухите, които пируваха наоколо, ме отказаха този път.

Влязохме да разгледаме огромния палат, построен от царете на Майсор – синтез между хиндуистко, европейско и мюсюлманско изкуство.

Днес ходихме до три големи храма – Соманатпура, Йоганарсима и Селуварнараяна Свами.

Соманатпура e бил построен през 1268 г. от династията Хоисала. Наред с храмовете в Белур и Халебид, дело на същата династия, той има характерна архитектура, представляваща малък космос, в който можеш да различиш божества, сцени от ежедневието на хората – битки, приготвяне на храна, пиршества, музикални представления, любовни актове. От трите храма този в Соманатпура е най-малко известен, но най-добре запазен от мародерствата на мюсюлманите и британците.

Стояхме пред сложните и изпипани до съвършенство каменни гравюри и макар лицата да бяха разрушени в голяма степен, не можехме да спрем да се дивим на гения, изработил плана на това уникално съоръжение, построил от камък здание, което би било огромно предизвикателство за най-добрите инженери на съвремието, измислил ефективна отводнителна система и накрая, но не на последно място, преобразил камъка във фино произведение на изкуството.

Стана ми смешно, като си помислих, че британците са стъпили на тази древна земя с наглата себепредстава за носители на цивилизацията, а в същото време са останали слепи за символите на духа пред очите си. На всичкото отгоре най-дребнаво, невежо и фанатично са започнали да изстъргват красотата, която явно е дразнела сетивата им със своята безкомпромисна перфектност и им е напомняла колко са жалки в империалистичните си напъни.

Особено ме впечатлиха безсрамните сцени на полов акт, които бяха изобразени върху една от стените на храма. Онези хора явно не са гледали на секса като на табу, нито са го смятали за нещо мръсно – той е бил част от здравословния начин на живот на людете, част от всичко, вплетен в него като красива гравюра в тъканта на ежедневието.

Храмовете, които споменах, са шриваишнаваистки. В хиндуизма има три системи на интерпретация на Ведите – ваишнава, шриваишнава и шаива. За ваишнаваитите върховният източник на съществуването е Нараяна. Това е онази неназовима и невъобразима сила, от която възниква битието. Те вярват, че всичко е едно, а Нараяна е мъжка сила.

Шриваишнаваитите също казват, че Нараяна е всичко, всичко е в него и от него всичко произлиза. Но за тях Нараяна е синтез от женска и мъжка енергия, едното не може без другото. Те признават равноправието на женската сила, която е шри, наред с мъжката като значимост за процеса на съзиданието и проявлението на живота.

Шаиваитите изхождат от същата точка на вярване, но те се концентрират много повече върху света на проявленията. Ваишнаваите и шриваишнаваите се отдават на духа и вярват, че от там нататък духът работи в живота им и е нужно единствено да го следват. Шаиваитите от своя страна признават духа, но почитат и шакти, първичната сила, която се стремят да омилостивят, овладеят, контролират, за да се възползват от облагите на материалния свят. Не че първите две течения избягват материалното, напротив – радват му се, но го приемат като игра, като филм, в който участват и знаят, че не е реален, че е проявление на импулса на Бога да се преживява, без да се вкопчват в проявлението, както правят шаиваитите.

Всичко това ми го обясни Р., докато се връщахме в Шрирангапатна. Той е от кастата на брамините шриваишнаваити и посещението на тези храмове беше важно за него, особено на Йоганарсима и Селуварнараяна Свами, понеже за разлика от Соманатпура те са действащи и тази вечер в тях се провеждаха молитви, подготовка за предстоящото честване на Вишну.

Р. облече традиционната си индийска дреха, наречена доти, бяла на цвят, както подобава на брамин, нарисува знака на Вишну на челото си и се отправихме към Йоганарсима. Храмът се намира на върха на висок хълм, до който се стига по стръмни стъпала. Щом влязохме, изпълнихме някои от задължителните ритуали и след това излязохме на терасата, за да се любуваме на разкошния пирамидален купол и на спускащия се здрач. По едно време един от свещениците ни извика да се присъединим към молитвата, която течеше в момента. По-късно разбрах, че това беше огромна чест за нас, която рядко се оказва, още по-малко на чужденец. Свещениците ни поканиха в светилището при тях, докато пееха на санскрит, а останалите миряни стояха отвън. По някакъв странен начин двамата с Р. успявахме да предизвикаме симпатията и благоволението на хората, да ги накараме да се почувстват добре в наше присъствие, макар и да провокирахме учудването им. И това не беше изолиран случай. Спрямо мен това поведение го обяснявах с факта, че съм отворена към хората и дълбоко развълнувана от контакта си с тази култура – те го усещаха и видимо се радваха на естествения порив на чуждоземец да се впише в нея.

След това присъствахме на церемония и в Селуварнараяна Свами, който се намира в подножието на същия хълм и си тръгнахме. Беше адски забавно, когато спирахме по пътя случайни минувачи, за да питаме за посоката и на лицата им се изписваше искрено изумление. Това, което те виждаха беше: зад волана – индиец брамачари в бяло със знак на Вишну на челото, бяла жена до него и рок музика, която се носи от уредбата в колата. Предполагам, че комбинираното въздействие от всички тези парчета информация накуп се бе оказало трудносмилаемо за тях на първо четене.

Утре ще пътуваме за щата Пондичери, където се намира Ауровил.

Последни новини от Керала и Карнатака

Не съм писала от няколко дни. Ще запълня празнината накратко.

Судакран Гурукал каза, че му трябват две седмици, за да ми “излекува” последиците от счупванията. Това е мастърът по Каларипаят, за когото бях споменала. Гурукал означава именно мастър. Направих всичко възможно, за да удължа престоя си и така няма да се върна в България на 12 април, а на 28-ми. Очакват ме две седмици изолация в предградията на Каликут, където обстановката е по-скоро селска, отколкото градска. Улиците не са асфалтирани, къщата му и помещенията за учениците и пациентите се намират в двор, потънал сред палми. В съседство се намира голяма пръстена колиба, където тренират Каларипаят. Мисля да избягвам самотните разходки из града – тук белите жени привличат прекалено много внимание и Р. ме предупреди да не поемам излишни рискове. Ще прекарам две седмици в процедури, без интернет, с книги, тетрадки, в самовглъбение и собствената си компания. Мисля, че ще ми се отрази добре.

Демонстрацията на древното бойно изкуство беше впечатляваща – гъвкавостта на телата, красотата на движенията… Направих малко снимки, преди да ми падне батерията на фотоапарата, дори заснех кратко видео. Но много трудно качвам снимки тук, връзката е бавна за тази цел.

На следващия ден Судакран ни заведе на ежегодния фестивал Тира в един от храмовете в Каликут. В периода от януари до април из цяла Индия храмовете почитат с празници своите божества. Храмът, който ние посетихме, беше посветен на богинята Бхагавати, която е манифестация на Парвати или шакти, първичната творческа, женска енергия. Тълпата беше огромна, но много скоро едно момче от семейството на свещеника на храма ни взе под крилото си, насочваше ни, проправяше ни път, ако се налагаше, и ни обясняваше всичко, което се случваше.

Храмът е бил основан на това място преди 300 години, когато праотецът на семейството, поддържащо днес храма, донесъл “същността” на Бхагавати от един друг по-голям храм тук. Фестивалът бе започнал в ранни зори, преди изгрев слънце и щеше да продължи до 10 часа на другия ден, като през цялото това време щяха да се провеждат ритуали, да се разиграват истории в танци, да се принасят дарове на богинята; посредници, “назначени” от божествената сила, щяха да изпадат в транс и да танцуват под опиянаващия ритъм на барабаните.

Имах чувството, че самите музиканти на барабаните бяха изпаднали в транс – никой не би издържал да изпълнява сложните ритми с такава страст в продължение на дълги часове, ако не е в особено състояние на съзнанието.

Наблюдавахме как хора, които в ежедневието си бяха нормални, вършеха си задълженията, ходеха на работа, грижеха се за семействата си, под настойчивия ритъм на барабаните и под тежките и страшни маски се превръщаха в “диваци”, необуздана сила с френетични погледи. Видяхме изтанцуваната история за това как висшето съзнание обуздава нисшите страсти и доброто не побеждава злото, а го интегрира и му намира градивно място в цялото. Последният ритуал, на който станахме свидетели, беше танцът на посредниците (mediators), проводниците на божествената сила. Те бяха мъже, доказали пригодността си за тази роля. Всяка година по време на Тира изпадат в транс и отговарят на въпроси на хората от общността, дават им съвети и напътствия. Докато правят това, те говорят на санскрит, без иначе да го знаят, и до тях трябва да има преводач, който да предава посланието на питащия на местния език в Керала, малаялам. След като излязат от транс, не помнят нищо. Нашият млад гид ми помогна и аз да задам своя въпрос.

Когато силата ги напускаше и излизаха от транса, те се свличаха на земята, помощници ги отвеждаха до светилището на змията, просваха ги по посредниците продължаваха да се тресат в продължение на няколко минути, докато дойдат в съзнание. Гледката беше леко стряскаща отначало. Съвсем леко и за много кратко обаче, защото сред целия този атавистичен контекст всичко изглеждаше в реда на нещата.

Междувременно децата се тълпяха около мен като около зоологически екземпляр или извънземно, подаряваха ми бонбони, здрависвахме се. Група девойки настояха да се снимат с мен. Когато вниманието не е натрапливо, дори е забавно. Хората са много мили. А тези в Керала определено имаха известна деликатност в себе си, даже когато трудно скриваха любопитството си. В една от почивките между танците Сануб, нашият млад покровител, ни заведе да ни нахрани с прасадам (храна, която се раздава на хората и представлява дар за боговете) – ориз и яхния от зеленчуци. Всички бяха безкрайно любезни и заинтригувани от нас, точно толкова, колкото и ние от тях, а когато благодарих от сърце на Сануб за вниманието и помощта му, той отвърна, че се чувства щастлив, че отделяме от времето си, за да споделим техния празник и за него е удоволствие да ни помага.

Тръгнах си от Керала изпълнена с обич към хората на този щат.

Описвам доста схематично нещата, но истината е, че нямам търпение за детайлите, а и преживяванията са неописуеми. Попаднах някъде извън времето и пространството.

Искаше ми се да пусна снимки или видео, които говорят по-добре от думите, но с интернет връзката трудно се разбираме нещо.

На следващия ден, тоест вчера, пристигнахме в огромен горски резерват в Бандипур, щата Карнатака. Водиха ни на сафари в джунглата. Очаквах да попадна в гъста, непроходима растителност и дървета до небесата, като в Амазонската джунгла, да видя дебнещи тигри и змии, а от някоя лиана да виси Тарзан или Маугли, но така наречената джунгла се оказа широколистна суха гора. Растителността става пищна и буйна по време на сезона на мусоните, който скоро ще настъпи, а сега е предвещаван дискретно от ситния лек дъждец, който пада от време на време. В джунглата действително обитават тигри и леопарди, но аз успях само да мерна отдалече един прокрадващ се екземпляр от семейство котки. Видяхме маймуни от вида Лангур, индийски лосове Самбар, пауни, питон, индийски бизон. Слоновете бяха избягали някъде на запад, където има повече трева.

Днес, 23.03., пристигнахме в аюрведически център “Сваастия” в град Шрирангапатна, близо до Майсор. В околността е пълно с дворци на махараджи, с храмове, огромни паркове и резервати. В следващите два дни ще обиколим някои от тях, а днес посетихме резерват с птици. Разхождахме се с лодка по реката, която беше изпъстрена с острови с гъста растителност и богато многообразие от птици – сив щъркел, многоцветен щъркел, пеликан, корморан, албатрос и какви ли още не, на една ръка разстояние. Буквално гъмжеше от пернати, а от клоните на някои дървета висяха прилепи като плодове. Снимах и доста крокодили. Казаха ни, че разполагат с изобилен улов от риба, затова не се напрягат да нападат хора.

Утре ще бъде ден за храмове.