Back to basics

by Ella's Dad

Винаги съм обичала научната фантастика. Бях още малка, когато книгите на сър Артър Кларк така ме зашеметиха, че се превърнаха в първия ми устойчив мост към литературата, астрономията, астрологията, митологията, психологията – дълга асоциативна верига от мои любови към магичното и тайнственото, която през годините се навърза.

Сега виждам, че светът все повече заприличва на онзи, роден във въображението на писателите-фантасти, доказвайки ни, че няма граници, няма невъзможности, че животът е по-голям дори от човешката фантазия и че всичко, което може да му хрумне на хомо сапиенс, вече съществува някъде в пространството. Просто въпрос на време. И воля.

Само преди двайсет години интернет, компютрите и мобилните телефони бяха пеленачета, докато днес те се „кръстосват” в многофункционални хибриди, чрез които говориш, имаш видео връзка, снимаш, пращаш имейли и файлове, слушаш музика, гледаш филми, играеш игри и… само дето не са започнали да те телепортират още.

Но няма да се учудя, ако и това скоро се случи. Все пак вече съществуват технологии, които четат мисли, като японския инвалиден стол, реагиращ за части от секундата на неизречените желания на стопанина си. Не по-малко изумяващи са футуристичните продукти на Майкрософт като една платформа за компютърни игри, която има способността да улавя настроенията на потребителя и да влиза във взаимодействие с него. В нея „живее” виртуално момче, което разговаря с теб и разпознава гласа и емоциите ти. Освен това, ако подадеш лист на малчугана, както си стоиш пред екрана, след миг ще видиш, че хартията се е озовала в ръката му, сякаш преодоляла границата между физическата и виртуалната реалност.

И няма нужда да си кой знае колко дързък визионер, за да си представиш следния сценарий:

Прибираш се вечер уморен, захвърляш настрани обувките, чантата и палтото, които блестят от чистота и безупречност – сякаш не си ги изтезавал цял ден в претъпканото метро, калните улици и неудобния стол в офиса, където пак се заля с кафе. От напитката няма и следа обаче – ни петно, ни дявол. Защото нещата в гардероба ти са произведени от наноматерии, а това означава, че молекулите им умеят да се прегрупират по такъв начин, че да отблъскват наглите набези на всички нежелани елементи от околната среда.

Един малък пъргав робот набързо прибира разхвърляното и възвръща подредения вид на дома ти за секунди.

Някакъв сензор във въздуха улавя настроението ти по блуждаещия ти поглед и се „досеща“, че имаш нужда от релаксираща музика, по възможност в извънградска обстановка, която да ти помогне да се отпуснеш. Светлината в дома ти затихва и добива мекото сияние на карибски залез. Дочуваш отнякъде успокояващия звук на морски вълни на фона на нежна ню ейдж музика, а електронните тапети по стените вече са заредили пейзаж „като жив“ – безлюдното крайбрежие на остров с палми и ситен топъл пясък…

Честно казано, побиват ме тръпки. И то не толкова от качеството на подобен род реалност (или по-скоро виртуалност?), а от нейното количество. Приемам света такъв, какъвто е, и се радвам на възможностите, които ми дава. Не съм фанатичен иконоборец срещу всичко с етикет „високи технологии“. Но се питам до каква степен бих искала те да окупират моето лично пространство. Макар че дали не са го направили вече – въпросното ми интимно пространство отдавна се състои от едно най-важно нещо – скъпоценния ми компютър. По цял ден.

И все по-често се улавям как след поредната доза обилно облъчване – телефонно, компютърно, информационно – имам нужда да се махна, да отида някъде, където всичко е простичко, тихо и натурално, back to basics. Изпитвам необходимост да оставя на стенд-бай за неопределено дълго време мисловната функция, трескавото планиране и гонитбата на срокове; да избягам от агресивния информационен шум, в който сме потопени; да се измъкна от хватката на единиците и нулите и да включа други сетива, отдавна ръждясали поради оскъдна употреба.

И тази тенденция на завръщане към природата, към обикновените неща, в които участваме не само с главите си, но и с ръцете си, с краката си, със сърцата си, с цялото си тяло, като че ли набира все по-голяма скорост. Западният човек бавно и непоколебимо започва да се изнася на изток, за няколко месеца, за година, завинаги. В Индия най-любимите ми места се оказаха градове като Ришикеш, Ауровил и Хампи, където западният човек бе избрал да се установи, за да се срещне с източния. Вътре в себе си. Там той няма големи претенции, живее семпло, облича се в памучни и ленени дрехи, почита духа на Майка Ганга, прави йога, пее мантри, свири за жълти стотинки, твори на сцената, импровизирайки в реално време, just for the fun of it, без да го е грижа за критичните погледи на околните. А критични погледи всъщност няма.

by Beverly & Pack

Имам чувството, че се опитва съзнателно или не да си върне боговете, ония природните, които живеят в Слънцето, Луната, вятъра, земята, дървото, реката и чиито образи са градивните елементи на древната човешка психика. Във време, когато биваме все по-обилно заливани от готови, дигитални, „двуизмерни” образи шир-потреба, толкова повече изпитваме необходимостта да се свържем с техните живи, пълнокръвни прототипи вътре в нас, движили ни някога, когато сме се преживявали като част от цялото. Разбира се, наивно и преиграно е да смятаме, че можем да „нахлузим” отново митическия светоглед на древния човек, в който небето е богът-баща, а земята е богинята-майка, но сме достатъчно информирани, за да знаем, че не на символично, а на съвсем буквално ниво това е точно така.

Земята наистина е нашата майка – тя ни храни, пои, облича, грижи се за нас, а ние леко сме се самозабравили в опиянението си да я опровергаем, надхитрим и изцедим, прерязвайки пъпната връв. Ако сте забелязали обаче, в живота и във всяка една система, когато едно явление достигне до крайни размери, веднага автоматично се включва ответно такова, но с обратна посока. За да противодейства. За да се възстанови балансът.

От една страна сме се докарали до глобално затопляне и почти ежемесечни природни катаклизми, но в същото време явно имаме нужда да изградим отново изгубените връзки със земята, не просто защото от това зависи оцеляването на вида ни. А защото в човешката психика „царува” както Танатос, нагонът към смъртта, разпада и разрушението, така и Ерос, нагонът към живота, свързването и поддържането на целостта. И затова днес се връщаме към природата и изпитваме странното, мистично желание да прекопаем градина, да заровим крака в почва, да пробваме био земеделие, да загребем вода от кладенец, да си замесим сами хляба, да построим еко къща… – за да усетим отново, че притежаваме тела, триизмерни, които взаимодействат с естествения си хабитат аналогово, от първа ръка; че притежаваме души, многоизмерни, които се свързват автентично.

Тайно вярвам, че тази тенденция е трайна, макар и да не е очебийна и гръмогласна. Хората, които се връщат back to basics, не парадират, те го правят тихо, заживяват в еко селища, използват възобновяеми енергийни източници, захващат се да изучават традиционни земеделски практики и измислят науки като пермакултурата. Последната е съвкупност от методи за проектиране и поддържане на земеделски екосистеми, които притежават разнообразието, стабилността и гъвкавостта на естествените такива. Или иначе казано, човек влага мисъл и енергия в изучаване на природните дадености, процеси и ритми, за да се включи към тях със своите дейности, производство и взаимодействие деликатно и синхронно. Бавно и (надявам се) сигурно започва да се установява един нов модел на общуване и сътрудничество между човека и земята, в който не можеш да не отидеш, да не пипнеш, да не излезеш от зоната си на комфорт. За да вникнеш.

Гледайки към земята, спонтанно приплъзвам поглед и по звездите. Астрологията е аналоговата индикация, по която аналоговите хора се ориентират за духа на времето и вселенските цикли. А основният тон на сегашния zeitgeist бе зададен от влизането на Плутон в Козирог, където ще „кръжи” до около 2025 г. Плутон е символ на трансформацията, той ни прави по-съзнателни, като разрушава всички стереотипи, в които сме се вкопчили. Козирог е земен знак, в който развиваме реализъм, здрав разум, самодисциплина и отговорност. Неговата енергия не е свързана с квантови скокове и революционни промени. Козирогът ни учи да изкачваме върховете си, но да не забравяме за долината, от която сме тръгнали, защото там са нашите корени, чрез които се храним. Плутон ни „хваща” за главите и ги извърта точно към тези наболели земни теми, но под различен от досегашния ъгъл.

Нямаме нужда да разбираме от астрология, за да видим, че наистина е належащо да преобърнем с хастара навън отношението си към заобикалящия ни свят и да стъпим на земята. По нов начин. Аналоговите хора някак си го виждат и „чуват” това, успяват да дръпнат шалтера на единиците и нулите в ежедневието си, запретват ръкави, събуват обувки и тръгват по кожа към своя смел, нов свят.

„Жената днес“, февруари 2011

Съвременни измерения на приключението

Снимка: familymwr

Живеем в епохата на мерките за сигурност – от предпазните колани до най-фината електроника на папиларната, ирисовата и гласовата идентификация. Те са сцепителният елемент, който сякаш държи цивилизацията ни в цялост, балансирайки на границата между реда и хаоса.

Парадоксалното е, че в днешния (западен) свят на полицейски ред, административна предсказуемост, кредитна история и регламенти, напрежението пред опасността от агресия, разпад и разруха не е намаляло. Човекът не се чувства по-сигурен, във врата му дишат престъпност, информационен срив, пазарен крах, сянката на тероризма, невидимата заплаха от природни катаклизми.

В един такъв контекст на взаимодействие между човек и среда в последните десетилетия все повече процъфтяват рисковите спортове. Никога преди екстремни дейности като скално катерене, ски скокове, параглайдинг, бънджи джампинг, бейс джампинг, скай дайвинг, скуба дайвинг, рафтинг, не са привличали хората и не са били в списъка им с варианти за прекарване на свободното време. А сега неизменно присъстват в основния пакет услуги на приключенския бизнес наред с планинските походи и сафаритата сред дивата природа.

Преди три години при импровизирано скално катерене се натъкнах на плоча високо в скалите в памет на загинали младежи. Какво ги бе докарало тук? Каква сила ги бе довела до точката на собствената им гибел и защо? Кому е било нужно? Студентите по психология биха изкоментирали подобни случаи като влечение към смъртта и подсъзнателни суицидни намерения. Защото според конвенционалните личностни теории нормалните хора правят всичко възможно, за да избегнат напрежението и риска.

Все повече изследвания показват обаче, че психологията на авантюрата и риска се корени в нещо повече от просто суицидно влечение. Всъщност рискуването, което може да се дефинира като “участие в дейност с несигурен изход”, присъства във всички ежедневни ситуации – интимна среща, поемане на отговорността за нов проект на работното място, подхващане на болезнена тема с партньора, конфронтация с тираничен шеф. Хвърлянето на светлина върху психологията на авантюрата може да се окаже решаващо за сфери като кариерното съветване и програмите за предотвратяване на малолетната престъпност.

Желанието да се поемат рискове е ключов фактор за успеха, то е водеща сила у кандидатите за президентския пост, основателите на корпорации, както и у защитниците на граждански права. Същата тази сила обаче, има и тъмна страна – рисковите типове се отегчават бързо и страдат от ниска професионална удовлетвореност. Жаждата им за стимули ги подтиква по-често към наркотици, хазарт, престъпления и промискуитет. Според някои психолози на тях им е по-трудно да видят смисъла и целта на живота си в ежедневието.

Тази специфична вътрешна неудовлетвореност в съвременното пост-индустриално общество е основна причина за бума на рисковите спортове през последните години. Във време на нестабилност, война, бедност, хората не биха търсили допълнителни силни усещания. Но в богатите и обсебени от идеята за сигурност държави животът може да се окаже прекалено програмиран и скучен за онези, които имат вътрешна склонност към авантюризъм.

Какво предопределя жаждата за приключения? В една действителност, където всичко около теб е контролирано и подплатено с регламент и закон, но ти самият нямаш контрол над нищо, поемането на рискове дава на човека именно това усещане за контрол над собственото му същество, над живота му, над средата и обстоятелствата.
Вярно, че рискови ситуации има и във всяка корпоративна среда и личности, които се нуждаят от предизвикателства, процъфтяват в несигурността на бизнеса. Но тук става дума за интелектуален риск, който, разбира се, налага и психически последици върху личността в зависимост от изхода. При него обаче, все още няма опасност за живота на индивида, сценарият на авантюрата се разиграва в рамките на системата и колкото и непредсказуема да е тя, границата на екзистенциалната невъзможност не се прекрачва, не се и доближава. Докато при физическия риск, когато става дума за екстремни дейности, индивидът пикира на милиметри от смъртта.

Според някои учени авантюристът е самостоятелен психологически тип наред с личностите тип А и тип Б. Той е тип Т (“търсач на силни усещания”). Т-поведението бива Т-ментално при интелектуалните авантюристи и Т-физическо при физическите авантюристи; Т-негативно и Т-позитивно за разграничаване на продуктивното и деструктивното рискуване. Според него този тип са предимно млади мъже, с висока степен на креативност. Фарли ги нарича “хора с видоизменчиво мислене”, защото с лекота прескачат от един когнитивен процес към друг, от абстрактното към конкретното и обратно. Обикновено са екстроверти, експериментатори и сексуални авантюристи.

Според други учени поемането на рискове е обусловено не толкова от поведенчески и когнитивни модели, колкото от биологични предпоставки. Кортикалната система при търсачите на силни усещания може да понася много по-високи нива на стимулиране без да се претоварва и без да изпада в емоционален стрес. Мозъкът им автоматично смъква нивата на постъпилите стимули, което им дава усещане за дефицит на възбудимост. “Търсачите на слаби усещания” например имат склонност да “преувеличават” стимулите и това ги кара да ги избягват. Някои изследвания отдават тези различия на ензима моноамин оксидаза, който регулира дразненията, подтискането и удоволствието, макар точният механизъм на действие още да не е известен. Той регулира поне три невротрансмитера: норепинефрин, който възбужда мозъка при дразнение; допамин, който е свързан с усещането за удоволствие в резултат на дразнение; и серотонин, който играе ролята на спирачка на норепинефрина и подтиска дразненията. Възможно е търсачите на силни усещания да имат ниски изначални нива на норепипефрин и по този начин да понасят по-силно стимулиране преди да се включи ефектът на серотонина. Те също може да имат и по-ниски нива на допамин и така да са в хронично състояние на хиповъзбудимост в центровете на удоволствието.

Такива хора може да прибягнат до наркотици като кокаин, който имитира реакцията на удоволствие на допамина. Те също могат да използват и нови интензивни стимулации, които предизвикват норепинефринна реакция на възбуда, последвана от допаминно удоволствие. Огромна възбуда и огромно удоволствие. Може също така да се развие резистентност към реакцията на удоволствие, което да изисква по-високи нива на стимулиране и съответно на риск, отново и отново, за да се получи необходимата доза.

В днешно време такава динамика може да е проблемна. В праисторически времена тя е била жизненоважна – допаминът е бил свързан с определени поведения: набавяне на храна, ръкопашен бой, събиране на корени и изследване на околната среда, все дейности по оцеляването. Поемането на риск е облагодетелствало цялата група.

Самите авантюристи обаче биха се усъмнили в достоверността на такива обяснения. Добре, на някакво ниво имаме химически, механически или други причини, но не обезобразяват ли те човешкия облик на любимите им дейности? Къде остава свободната воля, личността сред една такава роботизирана от биохимически импулси система? Нали катерачите, сърфистите, скачачите, рафтърите точно за да избягат от монотнното си ежедневие се впускат в приключенията, за да усетят отново живота във вените си, за да изсмучат от скритите си депа последната капчица жизнена енергия, която иначе ферментира и загнива сред стените на офиса.
Дори и физиологично ориентираните психолози приемат, че допаминовата реакция е само част от картината на психологията на риска. Възпитанието, личната опитност, социо-икономическия статус и образованието са важни детерминанти на авантюристичния импулс.

Според някои изследвания деца, които са от тип Т, би трябвало от рано да бъдат поставяни в среда с необходимото ниво от стимули и да имат условия за канализиране на енергията като например нестандартен игрови и творчески подход в обучението, учители, които също са тип Т, тренирана подготовка по екстремни спортове и бойни изкуства. Това е начин да се предотврати негативния тип Т, който има криминални наклонности поради невъзможност да се адаптира.

Често катерачите разказват за склонност към вълнуващи преживявания в детството, но в много случаи интересът към катеренето им е формиран от външни обстоятелства като контакт с ветерани в дейността и четене на истории за експедиции. Те попадат в една затворена субкултура със собствен жаргон, правила на поведение и стандарти за качество.

Този елемент на контакт с нова действителност може да се окаже изключително важен за формирането на личността, търсеща силни усещания. Рисковостта може и да е провокирана от био-химични реакции и влияния от околната среда, но също така има и съзнателен, интелектуален аспект, който е могъща мотивираща сила. Преодоляването на препятствие поражда силно чувство за компетентност, вяра, че си способен да се справиш с всякакви ситуации от ежедневието.

Авантюристи разказват, че единствено в ситуация на преодоляване на себе си могат да се почувстват тотално съсредоточени, цялото им внимание се фокусира върху мига, върху тук и сега, попадат в измерение, което е отвъд порядъка на времето и пространството на линейната действителност. Именно на ръба на опасността, на границата между живота и смъртта, когато всичко зависи от теб, от твоите собствени способности, от собствените ти блокажи, от психическата ти система, която или ще се срине, или ще осъществи скок във функционирането си, именно тогава авантюристът се доближава до вътрешния си център. Той преживява дори медитативни и променени състояния на съзнанието по време на “акция”.

Може би това са моменти, в които съвременният човек, получил себе-реализация в социален план, търси себе си, търси себе-представа и самоопределение, независими от социалната норма и правила. Той има нужда вече от себе-актуализация в универсален план, в измерение без условности, в което съществуват само той и Бог. Затова изпробва границите си дори и с риск за живота си – животът, който познава; избутва ги с още един сантиметър нататък, за да надникне отвъд тях, за да заяви истината за себе си, която може да отнесе обратно, когато се върне в обществото.

Според психолога Франк Фарли единственият начин да добиеш някакво усещане за това къде свършва “обществото” и къде започваш “ти” е да се откъснеш от неговите изисквания и защитеност. “Да поемеш риск, като излезеш от очертанията, от правилата и статуквото, означава да усетиш кой си”, казва той. “Ако не се разшириш, ако не прекрачиш границите си, е много трудно да добиеш това знание.”

на д.

смъртта е суха куха черупка

последната износена дреха

която трябва да захвърлиш

нищо че ти е любима

 

смъртта е изпитото ти лице

покоят под клепките ти

застиналите ти мъхчета

на ръба на вечността

 

плашещият студ

 

смъртта е анти-материя тук

анти-слънце

анти-ти

но там

тя е антипод на себе си

държи те

живее те

съществува те

надявам се, заслужава те

 

тя е топлият порив в крилете

ти от паяжина

която се оплиташе

в тръните

но там зная

гали се

в гладките стъбла

на ярко жълти рози

не е куха

тя е цялата ти

освен черупката

 

обичам смъртта

защото обичам теб

аквариум в лъжичката

ще изпия морето

с всичките му съставки

и русалките

и отровните дяволи

и невинните попчета

и невидимите сълзи

на еднооки пирати

и писмата в бутилки

ненамерени, непрочетени

ще разтворя с горчивите ми

вътрешни сокове

всичко ще погълна

на един дъх само

и така ще се изпълнят

ония микроскопични ями

та да не вие вече

и няма да навява

няма да свисти

призрачно няма да съска

просто ще клокочи

малък аквариум под лъжичката

Мая

Не знам откъде да започна. Едва ли някой ще ми повярва. Всичко се обърна с главата надолу. Безпощадна дивотия. Но не ме е грижа. И без друго нямам какво да губя. Чувствам се хванат в капана на собствения си хаос. Дано някой ме прочете, защото вече не знам кой съм.

Носех се по магистралата с класическа скорост от двеста километра в час. Всичко беше точно такова, каквото тайно си го бях пожелал. Времето – безшумно. Небето – гладко. Магистралата – права и безкрайна, на всичкото отгоре празна, което, разбира се, е твърде странно явление по това време на денонощието, но аз слабо се замислях. Имах нужда да подредя мислите си по протежение на нечовешки дългата върволица от километри напред – необезпокоявани, монотонни и анестетични.

Какво се случи? Какво не бях предвидил? Нали уж бяхме щастливи. Цели двайсет и пет години. Още си пред очите ми. Също като тогава. Все едно беше вчера. Слабичка, с дълга до земята пола на цветя, квадрати, триъгълници, осморки, безкрайности – цялата формула на неразгадаемата ти природа сякаш беше изписана върху тази шантава, пъстра дреха. Катранено черната ти коса стърчеше във всички посоки, а финият ти нос бе кацнал присмехулно и нелепо между две проницателни, сериозни очи. Обожавах те.

Беше най-умното момиче, което познавах. Четяхме в захлас Кастанеда и мечтаехме за живот без ограничения, за скок в безкрайности, за безхаберно джиткане в пространството от варианти. После ти нещо започна да се дърпаш, да биеш отбой, да спориш и да мълчиш. Не те разбирах. Не ме ли обичаше вече? Говореше глупости – това моето не било свобода, било тотална зависимост и бягство от реалността.

След това реши да зарежеш астрофизиката, а беше израснала с нея, с учебниците и телескопа на баща си. Това ме срина. Обожавах разговорите ни за квантова физика, термоядрен синтез, свръхнови, квазари, бели джуджета, червени гиганти, фрактални проекции, теория на относителността, черни дупки, теория на струните… Не можеше ей така изведнъж да се откажеш. Ами аз? За мен помисли ли? Всичко правехме заедно. Ти беше моят свят. Моята вселена. Всички измерения.

Беше непреклонна. Искам да се върна при хората, да позная човешкото, каза. Ще се прехвърля в Психологическия факултет. Намерих си квартира. Разделяме се.

Тогава реших да го направя. Или живот с теб в друга реалност, или никакъв! Скокът беше невъобразим. Не, не, такова нещо не подлежи на описание. Трябва да се изпита.

Реалността е многослойна и в нея се съдържа безкрайно множество от варианти на живота ти. Със силата на съзнанието си човек възнамерява и осветява желания сценарий, за да го преживее. Но не бива да се вкопчваш в копнежите си, иначе деформираш процеса и резултатът е нулев. Или получаваш бомба със закъснител – не е ясно къде ще попаднеш.

Смътно усещах, че съм се хванал за теб като удавник за сламка, че така провалям и двама ни, но тогава не можех другояче. Исках те в живота си, исках всичко да остане постарому и бях готов да сменя варианта. На всяка цена! Ако ще и да го изкривя.

Застанах на ръба. Дишах много дълго. Сетивата ми се притъпиха, виждах със затворени очи. Главата ми се разтвори, умът ми се сля с прелитащите птици и се понесох на крилете им. Тогава разбрах, че съм готов. Казах формулата, която внимателно бях напипвал дни наред преди това: „Живот с Мая като моя съпруга.” И скочих!

Реалността сякаш се нагъна, сви се в утробата си, после се разтресе спазматично и се отпусна с тежка въздишка като след оргазъм. Разпадна се на съставните си частици. Пренареди се. И замря.

Нямаше жива душа. Дворът на университета беше опустял като след атомен взрив. Седнах на една пейка и зачаках. Опитах се да си събера мислите. Безуспешно. Уж всичко беше познато, но не съвсем. Застиналост и усещане, че си попаднал в илюстрована книга. Странна, оглушаваща тишина. Нито шум на листа, нито повей, нито птича песен. Не знам колко време съм стоял така – може би минути, часове, дни, векове…

После въздухът се пораздвижи. Реалността започна да се оживява, да добива триизмерност. Появиха се отнякъде хора. Някои от тях ми бяха познати, но не знаех откъде. Поздравяваха ме. Досетих се, че са ми състуденти, но кой кой беше… Ще се сетя. Сега това не е важно.

Трябваше да те открия. Затичах се към залата по експериментална физика – там се бяхме запознали, там те виждах в спомените си. Връхлетях вътре. И те съзрях. Очите ти се взираха в мен – спокойно, изпитателно, някак съучастнически. Прегърнах те. Обгърнах те отвсякъде. Стиснах те с все сила. И останах така завинаги.

И вчера те намерих. Безжизнена, бездиханна, бледо подобие на себе си. Как можа да го направиш? Не ти ли дадох всичко? Виждах, че линееш, че живецът ти се е изгубил някъде по сивите артерии на ежедневието. Но си казвах, нормално е – работата в института, конференциите, проектите…

Е, да, отдавна не мечтаехме и не говорехме за магическия свят отвъд видимото. Затова пък се имахме един друг. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав да се самоубиеш. Побеснях. Задуших се. Изгубих почва под краката си. Останах един оголен нерв. И болеше, адски болеше.

Боже, триста километра в час! Разтърсих глава. Изтръпнах. Десният ми крак се бе вкочанил. Бях натискал педала на газта и аз не знам колко време. Внимателно отлепих. Изохках. Реалността навън отново се бе превърнала в илюстрация. Но този път сякаш бе изрисувана не с маслени бои като тогава, а с акварели.

И тогава я видях. Табелата. Вдясно. Първото населено място от цяла вечност насам. Свърнах. След около половин час се озовах в китно крайбрежно градче. Малките улички се спускаха надолу към плажа, прекосявайки като капиляри ботаническа градина с дивото й поселение от Евино време. Седнах на дънер и отмалях.

Имах нужда от дълга почивка. Над главата ми се спускаха огромните листа на древни папрати, миришеше на зелено, мокро и прогнило. Опипах с гърба си стабилна опора и се отпуснах. Край мен сновяха бодри младежи, майки в унес бутаха детски колички, възрастни двойки се крепяха и ме оглеждаха странно. Затворих очи и изключих шалтера.

Когато се събудих, беше станало тъмно почти като в рог. Вечерният хлад се бе пропил в костите ми. Вкусвах по устните си солените пориви на морския бриз. Запътих се да потърся нещо за хапване. Градът се бе изнесъл по тротоарните кафенета. Въздухът жужеше от преплитащи се разговори. Улични светилници, звънтящи чаши, истеричен кикот, увещаваща интонация, бели дувари, оранжеви тенти, тюркоазено сини порти, карети с туристи. Идилия, жадуван покой.

Никой не ми обръщаше внимание. Потърсих ресторант в по-тиха уличка, встрани от централната суматоха. След двайсетина крачки погледът ми бе привлечен от табела – „Астрофизични консултации”. Каква пък е тази лудост? Какво има да се консултира тук? И то точно на забравено от бога място, където едва ли им се намира кьорав телескоп? Какво ли ще стане, ако се отбия и разпитам?

- Добър вечер. Вие сте последният клиент за двайсет часа, нали? Заповядайте.

На прага стоеше около четирийсетгодишна жена с хипарски, но по своему елегантен вид – усмихнато лице, дълги до кръста, гарваново черни плитки, цяла камара гривни, които дрънчаха хипнотично. Шарена пола до земята, игриво-повелителен поглед и фин нос. Стоях като закован. Гласът й ме поведе и волята ми ме напусна. Последвах я вътре. Щом се посъвзех, забелязах, че съм седнал на удобно диванче с меки възглавници.

Пред мен седеше Мая. Или нейна двойница. Делеше ни ниска масичка с малък компютър отгоре.

- Струвате ми се познат. Как се казвате?

- Максим Бард.

Лицето й се изопна. Челото се сбърчи. Очите й се впиха в мен подозрително, изучаващо. Гласът потрепера:

- Кажете си датата на раждане.

Въпросът й ме учуди, но отговорих. И без това нямах представа какво се случва. Завладя ме усещането, че се намирам в сюрреалистичен филм.

- Защо ви е дата на раждане за астрофизична консултация? – едва успях да изломотя, опитвайки се да се хвана за хилаво стръкче рационалност.

- Астрофизична? О, не, аз правя астрологични консултации. Изследваме вашия вътрешен космос чрез отражението му във външния – планетите в момента на раждането ви.

Какво пък толкова, ще поиграя на тази игра. Астрологични врели-некипели. Но имах ли по-добра алтернатива за прекарване на времето? Дори бях забравил за глада. Любопитството надделя. Трябваше да разбера коя е.

Издържах погледа й.

- Кога и къде сте роден?

Внимателно продиктувах скъпоценните си данни, доказващи, че някога съм съществувал на този свят.
В кой свят всъщност?

- Но кой сте вие? – подскочи като ужилена.

- Моля ви, седнете. Нищо лошо няма да ви сторя. Аз съм просто клиент. Нека поговорим. Успокойте се, ето, пийнете вода.

- Извинете ме, познавах някога мъж на име Максим Бард, беше роден на вашата дата. Сигурно е чисто съвпадение. Умът ми не го побира. Дори приличате на него. Това е някаква нелепост.

- Простете, а вашето име как е?

- Мая.

Запазих самообладание. Малко по малко като че ли започвах да схващам какво ставаше. Дали не бях прескочил в друг вариант на действителността?

- А не сте ли учили все пак астрофизика?

- Да, но не се дипломирах. Прекъснах образованието си и записах психология. Светът на астрофизиката бе твърде студен за мен. А сега чрез астрологията правя възможна срещата между звездите и душите. Впрочем вие откъде знаете?

- Учихме заедно. Ти беше най-близкият ми човек, Мая. И ме заряза.

- За бога, какво става? Това е някакъв театър на абсурда! Познавах Максим Бард, но той почина. Самоуби се. Бяхме втори курс. Намериха тялото му в пропастта. Идентифицираха го без капка съмнение. Личните му документи бяха у него. Това не си ти!

- Аз съм. И не умрях. Всъщност явно за онази линия на реалността съм умрял. Но когато скочих, аз успях! Прехвърлих се. В друг вариант на реалността. В него ти завърши астрофизика, омъжи се за мен, работихме заедно и преди три дни си отне живота.

Свлякох се на пода. В нозете й.

- Защо? Защо го направи, Мая? Защо ме изостави? Само ти можеш да ми отговориш. Никой друг. Само ти знаеш истината. Къде сбърках? Помогни ми.

- Но аз не съм онази Мая. Моят живот е прекрасен, пълноценен, щастлива съм. Колко ли отчаяна трябва да е била, за да си посегне. Не съм в главата й, не знам. Какво я е подтикнало?

- И аз не знам. Бяхме щастливи. Животът ни беше точно такъв, какъвто го исках.

- А поинтересува ли се какво тя иска? Въобще някога било ли те е грижа за какво мечтае, какво я гнети, какво я депресира, какво я прави щастлива, какво я усмихва? Започвам да ти вярвам, че си ти, защото си същият егоист, когото познавах на времето. Скачачът в пространства от варианти?! Стига бе. И за какво? За да задоволиш инфантилните си желания! По-далече от търбуха си виждаш ли? Страхливец!

- Моля те… Помогни ми… Не знам кой съм, изгубих се. Само теб имам.

- Не, нямаш мен! Имаш само себе си! Погледни си картата! Всичките ти планети са в лявата част на хороскопа, в аз-полусферата, а половината от тях са в дванайсети дом. Не можеш вечно да се криеш от света и да драпаш със зъби и нокти да се върнеш в утробата на рая.

- Но аз не се крия. Аз създавам своя свят.

- Глупости на търкалета. Как не успя да го осъзнаеш толкова години? Вариантите са безброй, но ти не можеш да прескочиш в такъв, който е с по-висока вибрационна честота от твоята. Не можеш да надскочиш състоянието на съзнанието си. Не можеш да избягаш от основната си житейска задача. А тя е да пораснеш, да станеш независим, зрял и свободен. Във всяка една реалност ще я срещаш.

Докато не решиш проблемите си и не отвориш съзнанието си, всички линии на съдбата рано или късно ще се изкривяват и ще завиват към все един и същ, повтарящ се сценарий. Уж получаваш възнамереното, но накрая пак се хързулваш по плоскостта на психическите си недъзи. Затова и съм те изоставила отново. Ти си си все същият – изискващ, страхлив, ненаситен, егоцентричен, зависим. А е трябвало да ме пуснеш, да се обърнеш към себе си, да намериш извора на живота вътре, да потечеш с него.

- Как да потека?

- Аз още тогава ти го казах. Щом неистово копнееш нещо, значи не си свободен. А измеренията са за свободните. Затова се отказах да се уча как да се движа в тях. Защото се уплаших. Не бях вътрешно свободна. Трябваше да позная себе си, ограниченията си.

Неизкривен вариант получаваме едва когато можем да живеем какъв да е живот, едва след като приемем настоящето такова, каквото е, понеже именно под тази му форма сме го привлекли – то ни предоставя всички необходими условия да се огледаме в него и да се видим какво представляваме. Нашият вътрешен и нашият външен свят са идентични!

- Но как така? Как ще искам вариант, който не искам?

- Как не схващаш? Въпросът дори не е в искането. А в моженето, в състоянието. Колкото по-осъзнат ставаш, опознавайки себе си и разширявайки съзнанието си, толкова повече реалности заживяват вътре в теб, не извън. Дори нямаш нужда да се пънеш да прескачаш от една в друга. Виждаш, че външната реалност е отражение на вътрешното ти състояние.

Тя просто го следва по петите. Всеки миг. Твоята рождена карта е символно изображение на психиката ти, в която дремят пространства на варианти. Виждаш ли тези цветни линии? Образно казано, това са канали на съдбата, по които се разгръща психическата реалност.

Докато не ги продухаш тях, докато не ги почистиш, докато не ги обходиш; докато не отвориш прозорците и вратите на душата си за всички „неканени” гости на битието, докато не потечеш свободно, без претенции, вариантите на съдбата ти ще се ограничават до една шепа. Те са наистина безкрайни, но ако ти самият си безграничен. Станеш ли безграничен обаче, вече нямаш нужда от тях. Затова нямаш нужда и от мен. А сега върви си. Намери се.

моя безмълвен свидетел

думите ми пак остават неродени

защото ти си самото раждане

цялото присъствие на всичкото

дори за лекия тик в окото нехаеш

нали ти си онова аморфно самовремие

когато гъгнивите спазми на вълните

моето изпитано и неизпитано извайват

и нищо не може да бъде по-нелично

от воайорското безсрамие

с което

ме оголва единствено и само

моят безмълвен свидетел

морето

24.08.2010

по енина

като вода се провирам
през настроения
нагънати
мрежа от аксони опъвам
и попивам дълбоко попивам
…преливам жадна преливам
от железни стомни
в меко смирение
се сгушвам във водовъртежи
и няма опиянение
няма копнежни
бдения
има само аз
и отражение

24.06.2010

duele

аз казах

ти ме наказа

да роня зъби

върху плът

от паяжина

времето е прокажено

между две зимни

сажди

влажно е

***

I gushed

and you punished me

to gnaw at my teeth

over cobweb flesh

time turned leprous

between two

winter flakes of  soot

it’s humid

ОВЕНЪТ – ВИНАГИ ПРЪВ И НА СТАРТА, И НА ФИНАЛА

Една жена би трябвало да има
на разположение достатъчно пари,
с които да може да наеме жилище за себе си,
дори и никога да не й се налага да живее сама.

Една жена би трябвало да има
поне една перфектна дреха,
която да облече, ако шефът й
или мъжът на мечтите й поиска да я види след час.

Една жена би трябвало да има
младост, която да помни с удоволствие.

Една жена би трябвало да има
минало, което е достатъчно пикантно,
че да си заслужава да бъде разказвано.

Една жена би трябвало да има
комплект отвертки, безжична бормашина и черен дантелен сутиен.

Една жена би трябвало да има
една приятелка, която винаги я разсмива, и една, която й позволява да си поплаче.

Мая Анджелоу

Четете стихотворението на Мая Анджелоу, усещате как пулсът ви се ускорява от вълнение… защото се разпознавате в дръзките и нестройни редове, кимате одобрително с глава и мълвите наум, „Браво, момиче, добре си го казала”. Най-вероятно сте зодия Овен, също като поетесата – независима, самостоятелна, борбена, дива, оправна. С две думи, мъжко момиче в мъжки свят, което знае какво иска, как да го постигне и никога не би позволило на някоя своя досадна слабост да я събори и да я отклони от набелязаната цел.

Овните са лидери независимо от пола си, те са пионери и първенци, винаги устремени към ръководна позиция и нетърпящи конкуренция. Във всяка компания из върховете на мениджърската йерархия се мотае най-малко един Овен. И ако не Слънцето, то поне асцендентът му ще бъде в Овен или ще има изявен Марс, планетата-управител на войнствения знак.

Овен е първият знак от зодиака, началото му е точката на пролетното равноденствие – предвестник на астрологическата нова година. Символът му е животно, въплъщение на куража, смелостта и решимостта. Овен се асоциира със зората, пролетта, началото и възраждането на живота. Обладани от духа на пролетната магия, родените под знака на Овен завинаги са вперели поглед напред към бъдещето и никога не поглеждат назад. Тяхното най-естествено състояние е инициативността, водачеството, действеността. Овните влагат енергията си в това да случват нещата и не могат да търпят пречки по пътя си.

Тези витални, инстинктивни, първични като самия живот в най-чистата му форма същества завинаги запазват младежкия си дух и съвсем заслуженото си прозвище „деца на зодиака”, които неуморно търсят своята идентичност. Те са жизнерадостни, открити, напористи, смели личности, които дълбоко, неподправено и несъзнавано честват в себе си простия факт, че са живи. Цялата им същност е израз на този изконен празник на непрестанно възраждащия се и обновяващ се живот. Това се проявява в тяхната импулсивност, експанзивна емоционалност, нетърпеливост и нетолерантност. Те искат всичко тук и сега и не търпят отказ и съпротивление.

Овенът първо действа и после мисли, саморефлективността не е сред силните му качества. Има склонност към необмислени рискове, затова трябва да се стреми да насочва силата и енергията си към зрели и конструктивни цели, както и да се самовъзпитава в далновидност, приемственост и преминаване през житейските процес от началото им до края, без да прескача етапи и да прави драми.

Произходът на глифа, с който се обозначава първия знак от зодиака, се крие някъде в мъглата на древното минало. За пръв път символът на Овена се появява в Древен Египет и изобразява главата на бог Амон, смятан за главно божество сред всички останали. Във ведическата (индийската) астрология се казва, че символът на Овена представлява възходящия поток на Духа, фонтан, извор на вселенското съзнание в неговия креативен аспект. Оприличаван е също и на рогата на овена, на разпъпващ се цвят напролет и на покълващото семе, от което след това се ражда плод, цвете, дърво.

Също като знаците Близнаци, Лъв, Везни, Стрелец и Водолей, Овенът е с позитивен (мъжки, активен) поляритет и екстровертен по своя характер. Затова и хората, родени от края на март до края на април, са импозантни, комуникативни, социални и въздействащи. От друга страна обаче на тях им липсва дълбочината на разбирането и фината емоционалност на „негативните” (в смисъл на женски, пасивни) знаци Телец, Рак, Дева, Скорпион, Козирог и Риби. Овенът жадува за вълнение, движение, адреналин и насочва жизнената си енергия навън към обкръжението, не навътре към себе си и своя собствен, субективен свят на интимните преживявания. Той е най-крещящо екстровертен от всички „позитивни” знаци, като Стрелецът го следва по петите.

Противоположният знак на Овен е Везни. Двойките противоположни знаци представляват двете лица на една и съща монета и в крайна сметка всеки един от полюсите има за задача да достигне до разбиране и за другия край. От Везните Овенът научава, че живее в колективно общество, където има място за всеки под слънцето и че той не може да свърши нищо сам и винаги зависи от помощта, кооперативността и енергията на съмишленици и партньори. Така Овенът, развивайки своята ярка индивидуалност и налагайки волята си по пътя на самоосъществяването си, осъзнава, че не може да познае себе си, ако не влезе във взаимоотношение, обмен и връзка, оглеждайки се в другия. Така оформянето на „свежото” его на Овена се превръща не в самоцел, а в мисия на водачество и служба на общността, за да може животът да се разгръща и човечеството да прогресира.

Овни, които няма как да останат незабелязани: Сара Джесика Паркър, Марая Кери, Юън Макгрегър, Ръсел Кору, Денис Куейд, Ема Томпсън, Елтън Джон, Арета Франклин, Ерика Джонг, Даяна Рос, Сара Вон, Трейси Чапман, Ерик Клептън, Селин Дион, Чарли Чаплин, Дж.П.Морган, Джоузеф Пулицър, Омар Шариф, Питър Устинов, Тенеси Уилямс, Томас Джеферсън, Винсънт Ван Гог

 

„Прическа и стил“, март 2010

РИБИТЕ – ЧУВСТВИТЕЛНИ, МИСТИЧНИ, НЕРАЗГАДАЕМИ

Ако влезете в една класна стая, насред цялата суматоха, детски игри и глъч винаги ще намерите някое дете, което седи само в далечния ъгъл до прозореца, зареяло поглед в небето, и нищо от случващото се във външната реалност не би могло да го изтръгне от магическото му странстване из дебрите на въображаемия му свят. Нерядко това замечтано дете вместо да слуша скучноватия урок, ще се занимава с нещо далеч по-вълнуващо, като си рисува в тетрадката или пише стихове.

Такива са Рибите – някак извън този свят, неуловими, неразгадаеми и крехки. Те са възприемчиви към енергиите, които текат в пространството, улавят всички нюанси в настроенията на околните и ги лепят като вируси. Често не знаят как да се предпазват от чужди влияния. Затова се нуждаят от повече време в изолация, отколкото другите знаци – за да се изчистят и презаредят. Здравословно би било за Рибите да редуват социална фаза с моменти на оттегляне и усамотение, а повечето от тях го правят интуитивно.

Поради чувствителността си те трябва да внимателно да избират с кого живеят и с кого дружат. Най-добре биха се чувствали със солидна и надеждна личност до себе си, която да ги придърпва към реалността и да им създава усещане за стабилност и предсказуемост в този така недефиниран живот.

От друга страна обаче винаги ги грози опасността от прекалено привързване към човека до себе си, дори до степен, в която изгубват чувството си за идентичност. Като воден знак Рибите изпитват огромна необходимост да се слеят с другия, да се отъждествят с неговите емоции, за да го разберат. Това им качество ги прави способни на неподражаема емпатия, но за да останат връзките им в рамките на здравословното, би трябвало да се научат да поставят граници и да осъзнават, че в едно пълноценно партньорство участват два индивида.

Рибите са самоотвержени и пожертвователни, готови на всичко, за да облекчат болката на другия, която никой друг не може да усети така силно и непосредствено, както те. Много от тях притежават вродени лечителски дарби и се занимават с алтернативна медицина, лечебни и духовни практика и дори традиционна медицина – стига да могат, с готовност помагат на хората и допринасят за облекчаването на човешкото страдание.

Те са готови да понесат всичко, ако това ще е в нечия полза. Ако видите колата пред вас да спира и от нея да излиза костюмиран господин насред поройния дъжд, само и само за да спаси куцото куче на пътя, можете да се обзаложите, че той най-вероятно е представител на състрадателните Риби. Тези нежни създания се чувстват най-щастливи, ако се занимават с благотворителна и доброволческа работа в свободното си време. Те са готови да се погрижат за всеки – близки, приятели, животни, непознати.

Съчувстващата им природа нерядко ги въвлича в ситуации, в които стават жертва на лековерието и наивността си. Хората ги използват и злоупотребяват с готовността им да откликнат. А самите Риби трябва честно да си отговорят на въпроса дали не са така всеотдайни и позволяващи да им се качват на главата просто защото вярват, че по този начин ще си купят обичта на другия, а да останеш самотен и необичан е твърде страшно.

Разбираме, Риби, страх ви е да нараните чувствата на другите, защото след това ще се въргаляте в самообвинения, ще се самоизмъчвате и ще правите от мухата на незначителната си вина драматично голям слон, сякаш само чрез нея можете да се усетите истински значими и забелязвани. Но понякога се иска да ударите по масата, да заявите нуждите си и да се освободите от този мъченически комплекс, който само отравя взаимоотношенията ви. Ако сами се поставяте в мазохистични роли, не се учудвайте, че хората инстинктивно реагират садистично спрямо вас.

От всички знаци в зодиака Рибите са най-склонни към зависимости и пристрастявания. Това се дължи от една страна на крехката им природа, която няма необходимата устойчивост за справяне с трудностите в живота и първосигналния избор, който правят, е да избягат от проблема, скривайки се или в алкохола, или в употребата на вещества. От друга страна, Рибите понякога целенасочено биха търсили опитности с психеделици, защото те им разкриват отвъдна реалност, отвъд ограниченията и условностите на физическата действителност, реалност, в която са едно с космоса и всичко съществуващо. Всяка „Риба” тайничко в себе си мечтае да се върне във вътреутробната безметежност, във вселенското лоно на безграничните възможности, още преди да са се проявили.

Разбира се, Рибите се пристрастяват преспокойно и към храна, цигари, лекарства, връзки, хобита, приятелства – за каквото се сетите. Колкото и да е странно обаче, много от тях развиват физическа непоносимост към наркотици и всякакви видове химикали, включително медикаменти, което може и да е мъдрият отклик на тялото им да ги предпази от тях самите.

Поради непрекъснатата си връзка със света преди и след живота, с енигматичната реалност на незримото и неописуемото, Рибите сами по себе си излъчват една отвъдност и магнетичност, която завладява и лишава от свободна воля. Няма киноман, който да не е попадал в плена на бездънните виолетови очи на Елизабет Тейлър – типична представителка на знака.

Рибите са безкрайно артистични, което се дължи както на способността им да черпят пряко от фините полета на фантастичните и митологичните светове, така и на вродената им дарба да се превъплъщават – истински хамелеони. Разглеждайки дълъг списък на Риби знаменитости, останах изумена как над 80 процента бяха хора на изкуството – художници, музиканти, поети, актьори, комици, режисьори, писатели. Естествено сред тях имаше и окултисти, и учени, като Айнщайн например, но последните отново ги възприех като визионерите и поетите на науката. Рибите са изключително интуитивни и много от тях имат свръхсензорни преживявания. Те сънуват ярки и понякога пророчески сънища. Никой не би се учудил да научи, че „сънуващият пророк” Едгар Кейси е бил роден под знака на Рибите.

Сияйни звезди от мъглявината на Рибите: Джордж Харисън, Рудолф Щайнер, Николай Коперник, Микеланджело Антониони, Джон Бон Джоуви, Морис Равел, Лайза Минели,  Кърт Кобейн, Нат Кинг Коул, Ванеса Уилямс, Римски-Корсаков, Филип Рот, Глен Клоуз, Брус Уилис.