Писмо до теб от Амазония

Беше това лято. Аз се бях потопила в сюрреалистичната литература на Исабел Алиенде, Лаура Ескивел, Маркес и така прекарвах негавите дни – носеща се на вълните на забравата, прииждащи от далечен континент, на 12 часа полет от Европа. Противоречивата действителност и тревожната история на Южна Америка отекваха в неспокойния ми дух, но една част от мен си знаеше, че се намира на сигурно у дома, на дивана, с книга в ръка.

Ала ето, че едно интервю в Public-Republic с момиче на име Мила Банкова наруши идилията ми, или по-скоро я обогати, затвърждавайки усещането ми за свързаност с всичко живо, което е било и ще бъде на тази земя. Всъщност това удивително, живо момиче бе живяло сред Амазонската джунгла, в перуанското градче Пуерто Малдонадо, отдадено на социална работа с местните деца. То бе вкусило от онзи далечен свят, който за изнежения, цивилизован западняк може и да изглежда мизерен, беден, ужасен, но перуанските деца на снимките бяха най-светлите и ярки слънца, които човек може да си представи – те бяха щастливи.

Мила и работата й веднага ме заплениха и привнесоха свежа нотка реалистичност в моята любов към Южна Америка, до която съм се докоснала само откъм източното й крайбрежие.

Искаше ми се да я залея с въпроси, да ми разказва, да я слушам… Първата ми възможност за среща с нея обаче бе снощи, 26.10., когато тя направи представянето на книгата си „Писмо до теб от Амазония”. Събитието се състоя в „Съюза на архитектите в България” и беше по-скоро непринудена среща между близки, приятели и почитатели на Мила. Самата Мила е естествено момиче с две тъмни плитки и меки кожени ботуши – същинска индианка. Тя съвсем не изтъкна своята ключова роля в осъществяването на този проект – сякаш искаше да каже, тази книга не е моя, тя е на децата и на всички онези, които помогнаха тя да бъде реализирана.

Всъщност книгата действително е написана от децата на Амазония – в нея са събрани техни разкази, рисунки, легенди, запечатали богатия фолклор на това девствено място, които никой до този момент не е популяризирал.

Книгата няма издател, както казва Мила. Тя е дете на всички хора, помогнали в набирането на средства за нейното раждане, отнело една година, в рамките на която момичето прави изложби и филма „Сън в Амазония”. Мила с много любов решава да намери начин да събере помощи за децата на Амазония и заедно със своята дизайнерка Светлана Генчева-Съни „сглобяват” едно уникално художествено бижу. А срещата между тях двете е не по-малко магическа от космополитния дух на Мила и древния дух на Амазония.

Съни ми разказва как Мила присъствала веднъж на нейна изложба, била силно впечатлена от таланта и работите й и веднага й предложила да направи дизайна на предстоящата книга. Разбира се, в суматохата на събитието Съни била изгубила визитната картичка на Мила, както отчаяно установила на следващата сутрин. Но вечерта отишла на постановка в Сатиричния театър и, о, чудо, Мила седяла на мястото до нея. Какъв по-красноречив знак на съдбата, че имат мисия заедно?

„Аз дадох от себе си свежия дизайн. Постепенно стигнахме до идеята книгата да приеме формата на календар – динамичен участник в домашния интериор, нещо живо, частица от Амазония в къщите ни. Книгата е изпълнена с изненади и малки бисери като рецепти, приказки, информация за живота в джунглата.”

Мила хвърчи нагоре-надолу, но все пак успявам най-накрая да я открадна и да разменя няколко думи с нея.

„Идеята за книгата дойде, тъй като от една страна искам да покажа амазонската култура в България, а от друга да събера средства за децата, с които съм работила там. Исках това да стане чрез някаква форма на обмен, а не просейки пари за бедните деца. А тази книга я предоставя, защото приходите, събрани от нейната продажба, ще заминат за Перу, а в същото време тя представлява послание от Амазония за България. 17 процента от продажбите обаче искам да отидат в български училища за изграждането на доброволчески клубове, за да може нашите ученици да бъдат все по-солидарни с тези, които имат по малко от тях самите.

Какви са плановете ми за бъдещето? Една година ще бъда в България и ще се занимавам с благотворителни проекти и такива за набиране на средства, след което заминавам за Перу. С част от събраните пари искам да изпратя няколко деца в университет.

Връщам се там, защото Перу е моя страст и защото намирам удовлетворение и смисъл в социалната работа. А може би най-съществената ми мотивация е усещането за мисия, което нося в себе си – да бъда мост между културите.”

Тръгвам си заредена, вдъхновена, озарена – надявам се Мила да не е изключение, а да е по-скоро правило за духа на младите хора, които се раждат и ще се раждат по нашите географски ширини.

По време на всичките ми пътувания и живот в чужбина ми беше направило впечатление колко силно социално-глобално самосъзнание имат хората в някои страни – те се вълнуват от местните неволи в другия край на света, набират доброволни средства за изчезващите панди в Китай, отиват на място да се грижат за тях, помагат на пострадалите от наводненията в Тайланд, отделят година време от живота си, за да работят по социални проекти и програми, които нямат нищо общо с непосредственото им лично битие. И вярвам, че това е много повече резултат от душевна нагласа и психическа зрялост, отколкото от наличието на няколко изпълнени условия за икономически просперитет и благоденствие. Тоест хората на Балканите трудно като че ли проглеждаха отвъд оградата на собствения си двор. И дежурното оправдание бе, че при такъв тежък живот не може да се мисли за другия, когото дори не познаваш.

Но истината е, че животът по нашенско съвсем не е чак толкова тежък, а и колкото повече се отваряме за света, толкова повече и той ще се отваря за нас.

Виждам Мила като представител на едно ново поколение, което носи широка, щедра душа, има големи мечти, които включват не просто ограничения ареал на личното й добруване, а глобалната сцена, на която всеки един е брънка от мрежа на взаимозависимости – то знае, че махът на пеперудата в Калифорния може и да предизвика цунами в Индия. И това поколение вирее по нашите географски ширини, разчупвайки стари народопсихологически модели на страх, пораженчество, ограниченост. То ни приобщава към големия свят, който вече наистина е едно глобално село.

Благодаря ти, Мила, за смелостта и обичта към Амазония, до която и аз се докоснах, чрез твоята книга.

Тактики, с които боря фобията от дълбокото

От години се опитвам да преодолея страха си от дълбокото. Започнах с комични посещения на басейна „Спартак“, където вероятно съм отнесла не една пиперлива попържня, която е заобиколила слуха ми или поради гъгнещия шум, който цари на подобни места, или заради тактичността на изпечените плувци, или защото тогава просто не можех да чуя нищо друго освен собствения си ужас. Докато те си плуваха, аз им се пречках, като безуспешно се опитвах да се удавя, защото насред коридора ме обземаше нечовешка паника и се втурвах като разярен петел да се хвана за нещо.

Но аз! мразя! да ме е страх! и това да диктува живота ми! и… ето, малко по малко, опит след опит, сега вече си изкарвам дължина само с по един-два пристъпа на паника, като някои от тях остават видни само за мен. Паниката не обзема цялото ми същество, не ме засмуква във вакуума на бездната си, оставяйки ме вцепенена и оглеждаща се наоколо като жертва на Алцхаймер. Дори на моменти си плуваме заедно – отпуснати във водата и нейната мека прегръдка. Аз отляво, тя отдясно.

И днес, както си плувах, осъзнах, че някак си интуитивно бях развила конкретни тактики за държане на паниката на ръка разстояние:

1. Наблюдавах с нескрито възхищение едно момиче, докато плува. А тя плуваше божествено, все едно водата бе пожизненото й царство, а тя самата – продължение на прозрачната течност. Родена русалка. Нямаше една пръска, която да нарушава фината линия на изваяните й движения. Толкова бях зашеметена от гледката, че забравих за себе си, тя ме въвлече в своя ритъм и ме понесе на крилете на лекотата си. Без да се усетя стигнах до другия край на басейна в състояние на опияниение и сладост от приплъзванията на водата по тялото ми.

Оттогава прилагам същата ментална хитринка – избирам си някой ювелирен плувец, прехвърлям вниманието си върху него и той ме води или ме носи, а аз се превръщам в марионетка, задвижвана от маховете му. Закачам се за плувеца и се сливам с движенията му. Изчезвам, изпарява се паниката, няма го тялото ми, липсват съмненията. Остава само другият, в когото се вселявам, той ме плува, а аз се возя гратис върху магията на неговото умение.

2. Друг преобръщаш случай беше когато в залата влезе жена на инвалидна количка, застана до стълбичката на басейна, прехвърли се на нея, слезе леко-полеко и заплува. Плуваше бавно, само с ръцете, но плуваше, мамка му! Тогава осъзнах, че няма недъгаво тяло, има недъгав дух, няма осакатена плът, има осакатена душа. Тази жена си беше цяла-целеничка, беше здрава, непокътната и борбена.

В онзи миг дебнещият страх – самовзрян, самовлюбен и истеричен – се спихна и увисна като спукана гума, запокитих я нанякъде, преди да се е самонапомпала набързо и заплувах уверено.

3. Третият вид тактика, която заработи най-бавно като че ли, бяха различни видове автосугестия. Аз съм тук и сега, тук в този басейн, на повърхността на водата, главата ми е над водата, дишам, от двете ми страни съм заобградена с вода, долу също е вода, но единствено има значение този слой от нея, до който достигат краката ми, останалите пет метра надолу не ме интересуват, те дори не съществуват, аз съм сега, в този миг, в който тялото ми усеща благите ласки на водата, слива се с нея и само се превръща във вода, няма преди, няма после, няма на дъното, сега е моментът на блаженството, колкото по-отпусната съм, толкова по-осезаемо и пълно е то.

Тук уловката беше да не споменавам въобще за петте метра, защото дори уж да ги отричах в заклинанието си, те бяха там като понятие, назовавах ги, активирах ги и те мигом ме дръпваха надолу като по команда. Махнах идеята за тях. Фокусирах вниманието си единствено върху движенията си, усещанията си, случващото се на границата между тялото ми и водата.

След още няколко дължини, всеки път щом извиквах идеята за петте метра, зейнали като ненаситна паст отдолу, започвах да ги виждам действително само като голи пет метра, които were still giving me the chill, но не ме обсебваха нагло.

И днес за пръв път започнах да усещам удоволствието от плуването, което досега бе преобладаващо борба и напрежение… Удоволствието все още е в хомеопатични дози, но това чувство ми даде солидна инжекция енергия – още утре се бухвам пак в басейна, за да се уверя, че квадратурата на отношенията ми с дълбоката вода е започнала да се трансформира в тригон, ако ми позволите да си помогна с астрологически жаргон.

време за роене…

навън е кучешки студ, в софия за разлика от пловдив кучетата са доминиращото улично племе, предпочитам котешкото, чувам витиеватите им арии из квартала, пораждат по-скоро умиление, по гласа им познавам, че са дружелюбни, а не озверели, разпасани глутници.

гуша се в топлото одеало, пия горещ чай от джинджифил и куркума, животът ми е притихнал отвътре и замрял отвън, последните три месеца от 2009-та, не усетих как се изниза тази година, първо бясна надпревара с времето и нервите да свърша камарата работа, после два блажени месеца в индия, след това шест инфарктни месеца в грижи и борба за живот, а сега тишина…

възрастовата ми точка „кръжи“ около най-ниско енергийната област на 6-ти дом в последния градус на Скорпион, затишие, нещо умира, друго се ражда, за пръв път се намирам в подобен финансов вакуум, но дори нямам сили да се притесня, някъде по света умират любими хора…

нямам работа, но пък имам време, камара книги, завършено четиригодишно обучение по психологическа астрология и предвкусване за ново начало, изпитвам боцкаща гърдите носталгия, четири години с ококорени очи, поглъщащи астрологични лекции, писмени задания, летящи между мен и моя всеотдаен преподавател, изпити, пътувания, и край, свърши се, чувствам се леко самотна, не познавам друг в българия, завършил школата на хубер, нищо, ще срещна съмишленици…

сядам и започвам да акуширам новия си астрологичен блог, purple universe си остава моят „всеяден“ блог, онзи ще бъде приоритетно астрологичен, роя се…

Psychological Astrology

новолуние е…

Скорпионът – на прага между деня и нощта

Няма друг зодиакален знак, който да предизвиква такова вълнение, както Скорпионът. Едва ли има Скорпион, запитан коя зодия е, да е получавал някога отсрещна реакция на безразличие. Обикновено се чува нещо от рода: „О, Скорпион! Опасна зодия.”, а мимиката изразява цялата емоционална гама от зле прикрито благоговение до необосновано отвращение.

Разбира се, няма смисъл да виним когото и да било за подобна инфантилна и повърхностна реакция. В повечето случаи човекът отсреща е интелигентен и много добре знае, че това къде се е намирало Слънцето в момента на раждането ти не те определя като личност, професионалист, стойност и т.н.

Въпреки това обаче, у нас виреят несъзнавани архетипни образи, които сякаш имат свой собствен, автономен живот и не подлежат на съзнателен контрол. По същия начин, откакто свят светува, образът на скорпиона, както и на змията, винаги са провокирали асоциации за подмолност, опасност, ужас, смърт. Около тях витае сянката на греха, на страданието, на дълбоките страсти, които сякаш извират от измерение на хаос и тъмнина. Има нещо хтонично и първично у тези така близки до земята същества – змията е подбудителката на първичния грях в християнската митология; скорпионът ужилва жабата, която го спасява, защото просто това умее, според будистката притча.

В древните митологии знакът Скорпион се е свързвал с истории, в които героят слиза в долната земя, за да намери своята половинка, както в мита за Орфей и Евредика; за да събере частите на своя любим, също като при Изида и Озирис; за да бъде съпруга на бога на подземния свят и да помага на душите на мъртвите, като Персефона, отвлечена от Хадес. Херкулес трябва да извърши дванайсет подвига, които са метафора на уроците във всеки от зодиакалните знаци. Подвигът, съответстващ на знака Скорпион, отвежда Херкулес в зловонното, мрачно и мочурливо обиталище на Горгона Медуза – ужасяващо чудовище с хиляди змиевидни глави – със задачата да я убие. Уловката тук обаче е, че на мястото на една отсечена глава моментално израства нова и тази хала на практика остава непобедима. Ала в един момент Херкулес си спомня за съвета, даден му от мъдрец, и повдига Медуза високо над главата си, така че да я огреят слънчевите лъчи. Тя започва да се гърчи в предсмъртна агония, защото наистина това, от което най-много я е страх, е дневната светлина. Оцелява една единствена глава, понеже е безсмъртна, но Херкулес с една глава може да се справи, освен това вътре в нея се крие съкровище.

Символиката на Скорпиона като че ли започва да се избистря. Този знак идва „на власт” в края на есента, когато природата умира, всичко, което е било родено, се връща в земята, за да се рециклирира, преработи, трансформира, и на пролет да се прероди за нов живот и нов цикъл. Това е време интровертно, напоено с меланхолия и тъга, но в същото време силно концентрирано. Изисква се огромна вътрешна сила, за да можеш да напуснеш горната земя, светлината, успокояващата яснота на деня и да се спуснеш надолу, в мрака, там, където забутваш всичко нежелано, грозно, тревожно, всяко социално неприемливо табу и помитаща страст.

Скорпионът е знакът на желанията, които до такава степен владеят жертвата си, че тя не може да им устои и изпива чашата до дъно, а там понякога се крие смъртоносното зрънце отрова. Емоциите, чувствата, страстите са бурни, компулсивни, неконтролируеми – те са вътрешният ад на Скорпиона, през който представителите на този знак, трябва да преминат, за да изгорят и да се преродят отново, по-мъдри и могъщи.

Змията в древната символика освен всичко зловещо, е и символ на мъдростта, тишината, в която можеш да чуеш гласа на вътрешния учител; тя е символ и на израстването чрез болка – както змията си сменя кожата, така и човекът в живота си преминава през трансформации, когато трябва да се сбогува с всичко старо, за да се отвори пространство за новото, колкото и да е мъчително. Подобни преживявания в житейския път на Скорпиона са почти правило. Хората от тази зодия живеят с тайното усещане, че някаква сянка постоянно ги дебне по петите, че има и нещо друго отвъд видимите измерения на реалността, че твърдата почва под краката е една гигантска условност. Това състояние на нещата нерядко ги тласка да се вкопчат във всичко, което им дава усещане за сила и власт – пари, пост, институция, емоции, връзки. Те са отлични манипулатори, познават скритите кътчета на човешката душа и инстинктивно напипват слабото място на другия – имат проницателен ум, магнетичен поглед, остър език. Нали все някога са попадали в подземията на психиката, познават ги – дали са се върнали на горната земя със съкровището, което е било скрито там, или са останали единствено с отпечатъка от ужаса, който всячески се опитват да заличат, е друг въпрос.

Висшето проявление на Скорпиона е орелът – птицата със зоркото око, която кръжи във висините, близо до боговете и нищо на земята не й убягва. Той е фениксът, изгорял в огъня на собствените си страсти и желания, в токсичните пламъци на завистта, омразата, отмъстителността, жаждата за власт и унищожение, и преродил се от пепелта на своята гибел, за да стане епитомия на волята за живот, чиста искра дух. Затова и Скорпион е знакът на трансформацията – представителите на този знак преминават през собствения си ад, излизат от него по-силни и след това се превръщат в лечители и водачи на другите, дръзнали или принудени да минат през същото. А всеки човек рано или късно се изправя пред необходимостта да разрови килера на несъзнаваното. Скорпионът е в собствени води там – той е шаманът-водач през тъмнината към светлината, която побеждава Горгона Медуза.

Знам, че разказът ми за този драматичен знак пое в твърде поетично-митологична посока, но някак ми се струва невъзможно да е другояче, защото животът на всеки Скорпион, независимо дали го осъзнава, под една или друга форма е интерпретация на мита за смъртта и прераждането, а за тези реалии думи обикновени няма. Скорпионите се борят със собствените си демони, стават жертва на чуждата сила, опознават собствената си духовна мощ, готови са да пристъпят там, където други не смеят, падат, стават и продължават.

Сексът като форма на власт, като преживяване на сливане, отдаване и умиране за себе си и егото си, е явление, което живо вълнува Скорпионите, привлича ги инстинктивно, както бездната те влече неистово.

Много Скорпиони, като пазители на прага между двата свята, често избират да се подвизават в професии, пребиваващи на границата между живота и смъртта, между позволеното и табуто, между светлото и тъмното. Те стават лекари, хирурзи, следователи, патоанатоми, погребални агенти, психиатри, психотерапевти, тайни агенти, наемни убийци, специални части за борба с престъпността, военачалници, сексолози… Те са много добри учени и изследователи, които неуморно се ровят в тайните на битието. Привличат ги екстремните спортове, морските дълбини, зиналата паст на пещерите и космическия мрак.

Скорпиони, които продължават да имат власт над въображението и емоциите ни: Бил Гейтс, Бьорк, Брайън Адамс, Келвин Клайн, Карл Сейгън, Шарл де Гол, Клод Моне, Деми Мур, Дилън Томас, Езра Паунд, Грейс Кели, Индира Ганди, Джоди Фостър, Кърт Вонегът, Мария Кюри, Марлене Дитрих, Пабло Пикасо, Ломоносов, Волтер, Паганини, Мария Антоанета, Достоевски.

Lifestyle

- Не може човек да живее по този начин. Това е безотговорно. Животът е даден, за да следваме определени етапи и да даваме своя дан на всеки един от тях. А ти какво правиш? Докато аз имам семейство, две деца, собствен бизнес, ти така и не си седна на задника, не си намери мястото в този живот. Живееш сама, правиш каквото ти скимне и вместо да мислиш как да се устройваш, планираш следващото си пътешествие.

Тя седеше пред своята приятелка и мълчеше. От изненада ли, от огорчение ли, но дар словото й се бе изпарило безследно. Изненадата й се пораждаше от факта, че в светогледната й схема приятелите от детството по подразбиране би трябвало да те възприемат безусловно и такъв какъвто си – без анализи, без въпроси, вие сте другари „по оръжие”, по квартал, по игра, по чин –, но явно представите й се бяха пропукали. Те вече не бяха момиченцата, за които най-добра приятелка беше свещено звание, носено в сърцето независимо от социалните, идейните и темпераментните различия – дребни подробности, дразнещи понякога, но никога определящи за състоянието, наречено наше споделено пространство.

Вярно, не се бяха виждали от години. Животът бе разделил пътищата им. Времето бе заличило спомена за блясъка в очите, за топлината на дланите, за минутите мълчание, за дървото на мечтите, което обилно бяха поливали някога. Но приятелят от детинство си остава приятел от детинство, по дяволите. Той принадлежи на непокътнато кътче от миналото, което нямаш право да опорочаваш с изискванията и претенциите на досадния възрастен. Колкото и да се бяха отдалечили, тази среща трябваше да бъде среща на нова сметка, изпълнена с преоткриване, с възторг от промените и с удивление от разнопосочните решения на живота-шегобиец за съдбите им.

Огорчението се бе загнездило в гърлото й и възпираше от изблик цяла кавалкада от емоции.

Ти винаги си била праволинейна. Завиждах ти за яснотата. Знаеше какво искаш – първо висше, после брак, дете (но не по-късно от двайсет и три годишна възраст , за да „си мине от реда”), после работа по образованието ти, после собствен бизнес, същия като този на бившия ти работодател. Беше планирала всичко от самото начало, със здрав и хладен разум, пред който сега се чувствам така безсилна. Защото моят път не беше път на разума. Той беше път на една загубена във вселената емоция, която търсеше своята най-кристалночиста форма, за да бъде изразена. Да, права си, дълго се лутах – учих първо икономика и вместо да се кротна, започнах да се занимавам с анимация, защото икономиката се оказа безвкусен хап за моята натура. Анимация… Не, и тя не беше онова, което търсех. Последва поредица от експерименти, за част от които си платих горчиво, но ти моята история отдавна не я познаваш. И по-добре, така ти е по-лесно да ме съдиш – голите късове факти, които поназнайваш за мен, свързваш в контура на присъщите ти здравомислие и логика и ето ме, готова, изтипосана, та чак не мога да се позная. Но аз вече не се лутам, намерих своята пътечка, която винаги е била под носа ми, но отказвах да видя, защото не беше утъпкана, не беше царски път, по който да тръгна гордо. Трябваше сама да си я окастря от бурените на страховете и да се браня от набезите на чуждото недоволство и неодобрение.

Можа само да промълви:

- Но какво толкова му има на моя живот? Имам своите стремежи, следвам мечтите си. Аз не те съдя, че си си избрала точно този подреден живот. На мен обаче семейство и деца още не са ми се случили. Затова пък открих призванието си, занимавам се с това, което обичам и съм щастлива.

- Човек не може да живее само с мечти. Проявяваш се като пълен егоист, гонейки тоя дето духа, вместо да се замислиш, че майка ти и баща ти живеят заради теб и страдат, че не си ги дарила с внуци.

- Но аз не съм дошла на този свят за разплод и мисията ми не е да раждам внуци – възкликна тя в отчаян порив на самозащита.

- А каква ти е мисията? Да се занимаваш с астрология, да се правиш на писател и да скиториш по света? Това сериозно ли е? Каква сигурност можеш да имаш?

Мисията ми е да търся и откривам себе си. Така както мога. Докато следвам сърцето си, навярно пропускам някои спирки, построени от железобетона на социалния страх от хаос и многообразие. Но чашата ми е винаги наполовина пълна, защото се пълни от ръката на онова момиченце, за което на прага на живота последният бе море от обещания. Помниш ли ни?

- Не твърдя, че животът ми е за пример. Всички правим грешки, но не мога да си представя да бъде друг, защото моят живот съм аз, както и твоят си ти. Никога не съм поставяла под съмнение валидността на твоите избори, макар аз никога да не бих ги направила. За мен е било важно, че си щастлива. Имаш мъж до себе си, деца, кариера – щастлива ли си?

- Да, щастлива съм! – и сенките под очите й засвяткаха като арбалети на амазонки. – Справям се с всичко като многоръкия Шива – къщата ми блести от чистота, децата ми са безупречни в училище, не пропускам родителска среща, наскоро отворих третия си офис. Аз съм дейна, преуспяваща, подсигурявам бъдещето на децата си и собствените си старини. С мъжа ми нямаме време да се погледнем от задължения, нито пък да се развяваме по света за удоволствие. Ние сме сериозни и отговорни хора. Никой не ни е дал нищо даром, за да си позволим да се лигавим с мечти и любими занимания.

- Толкова ли е лошо да живееш и по друг начин, като мен например?

- Не. Лошото е, че на теб ти харесва!

Не си щастлива. „Правилна” си, но не си щастлива. Забравила си, че бях най-добрата ти приятелка, онази, която остава такава въпреки всичките си кусури, остава такава по дифолт. Забравила си, за да не ти напомням. За теб. Отричаш ме, защото моят избор разклаща устоите на мнимата ти сигурност, защото съм живото свидетелство, че има и друг вариант!

Вече нямаше огорчение. Само нежен повей на тъга.

­- Обади се пак, като идваш. В моя дом винаги има стая за теб.

Discovery

колко космически мисии трябва да приема
за да свикна с близостта и раздялата
свредел забил жилото си
в най-нежните тъкани на болката ми
не ми е твърде трудно
да го превърна
в сонда на лов за галактически проби
след което да избягам
за да търся противоотровен
серум
а той да действа
само когато съм далече от теб
колко космически мисии са нужни
за да се доближа на атом разстояние
до себе си

Науката подава плаха ръка на астрологията

Или как и защо астрологията работи

Едва ли има астролог, който да не е бил притискан поне веднъж до стената от заядливия въпрос на някой скептик: Добре бе, аджеба, как така звездите ви говорят? В повечето случаи астрологът свива безразлично рамене и казва, че астрологията просто работи и че не се е родил още човекът, който да обясни как го прави и как звездите ни влияят. В крайна сметка, като включиш вечер микровълновата печка, за да претоплиш вчерашното ядене, не се питаш какви са физическите закони, задвижили това достижение на съвременната научна мисъл.

Освен с тактиката на-кого-му-пука-как-работи, астролозите – особено онези, които се взимат толкова на сериозно, че не ги мързи да си блъскат главите над сложни до умопомрачение научни трактати – разполагат и с друга, по-съкрушителна тактика. Те парират своя враг-неверник с витиевати и неразбираеми хипотези и теории от математиката, физиката, психологията, от които ти се завива свят и започваш да съжаляваш, че въобще си попитал. А после дълго време се опитваш да превъзмогнеш травмата, нанесена ти от понятия като квантова физика, фрактална проекция и синхроничност.

Аз като че ли се класирам сред тези, вторите, и ще се опитам да ви травмирам възможно най-малко, опитвайки се да ви покажа, че би могло някога да се намери пресечна точка между астрология и наука. Така де, за кой вятър все пак неколцина нестандартни (да не кажа луди) учени са залагали репутацията си на карта, занимавайки се с астрология? А и да не се намери заветната пресечна точка, на кого му пука?

Клавдий Птоломей, който живял в Александрия през неоплатоническата ера, бил най-способният математик и учен на своето време и наред с камарата трудове по география, математика и астрономия ни е оставил и четири книги за влиянието на звездите върху живота на човека. Там той твърди, че от небесата се излъчвали определени силови влияния, които диктували съдбата на земните обитатели. В същото време има здравия разум да признае, че това са хипотези, но в крайна сметка астрологията не трябвало да се отрича само защото била трудна и недотам прецизна, така както не се отричало навигационното изкуство заради честите корабокрушения.

Кеплер, оставил на модерната наука законите за движението на планетите, също бродил из дебрите на астрологията в опит да разкрие нейната научна обосновка. Според него лъчите на небесните тела достигали земята и влияели върху живите организми в зависимост от конфигурацията, която образували помежду си на небето.

Дали тези лъчи, за които споменават и Птоломей, и Кеплер, не са нещо като космически лъчения или магнитни вълни… Един съвременен британски астроном и астрофизик на име Пърси Сеймур заявил, че магнитното поле на Земята се изменяло постоянно под влияние на магнитните полета на планетите в Слънчевата система. После плодът в утробата възприемал всички тези въздействия чрез нервната система и се оформял като индивид с уникален характер и съдба, защото твоят характер е твоя съдба.

Астрономът Джон Х. Нелсън от своя страна изследвал слънчевите петна и открил, че поведението им можело да бъде предсказано, както и че някои петна влошавали качеството на радио сигнала, докато други се „държали прилично” в зависимост от положението на Юпитер, Венера, Меркурий и Земята. Тоест планетите влияели на слънчевите петна, а слънчевите петна – върху живота на Земята. По-късно Нелсън станал верен почитател на астрологията.

В Женевския университет имало някой си д-р Николас Гисин, който запратил два фотона на десетки километри разстояние един от друг. Очаквало се, че като автономни частици те би трябвало да имат независимо една от друга поведение. Но когато единият фотон реагирал на външни въздействия, другият правел същото, без да понася аналогични стимули. Д-р Гисин стигнал до извода, че връзката между две частици оцелявала независимо от разстоянието, на което са разделени – дори то да е две галактики. И понеже всичко някога започнало с Великия взрив и се зародило от една единствена частица, то всички възникнали частици във вселената били свързани. Така и планетите ни влияели отдалече – когато техните частици реагирали, на нашата синя планета избухвала война или се раждал гений. Примерно.

С раждането на квантовата физика астрологията получава нов помощник в опитите да бъде обяснена на научен език. За да ви зашеметя още малко, ще ви кажа, че в този вид физика има един принцип на фракталната проекция и спирам със сложните думи. Според него цялото се проектира в своите части и частите наподобяват цялото. Например жилките на листото приличат на клон на дърво, а клонът е умалена форма на цялото дърво; строежът на атома наподобява този на звездна система; цветчетата на карфиола са умален вариант на цяла глава карфиол; мъхът върху скала е като макет на природен релеф, погледнат отгоре. Сякаш битието е изградено от дълбочинно самоповтарящи се елементи до безкрай.

По същия начин космосът се отразява в нас и ние сме малки вселени, в които се оглеждат звездите. Не че те ни влияят – просто ние сме тяхно умалено копие и функционираме едновременно. Венера горе се завърта и Венера вътре в нас не би могла да остане по-назад – тя прави същото едновременно.

Тази идея за едновременността напомня за синхроничността, „измислена” от швейцарския психиатър К. Г. Юнг, който също използвал астрологията в своята терапевтична работа. Принципът на синхроничността отразява връзка между две събития, която не е причинно-следствена, а смислова. Например – докато през работно време фантазираш как с Джордж Клуни разпускате на някой тропически остров, той се появява на вратата с бутилка мартини в ръка. Очевидно не си го повикала телепатично – просто синхроничност. И фантазиите, и появяването са събития с една и съща тема – Джордж Клуни. Това ги прави смислово свързани. Така и планетите си се движат горе и въобще не ни влияят пряко, а нещата в природата си се случват едновременно. Тяхната съдба е и наша съдба.

Астрологията е неразорана целина. Дава много отговори – нищо, че не знаем със сигурност как го прави. И поставя двойно повече въпроси. Но коя наука няма своите бели петна и не примамва авантюристичните умове с девствените си територии? Астрологията плаши повече, защото е разположена в граничния пояс между науката и окултизма.

Тя не винаги „познава”, но може би грешката не е в нея, а в ограничеността на съзнанията, които я ползват. Все пак толкова малко знаем за този необятен космос, който тя описва, и толкова много остава да бъде изследвано и научено.

Везните – пазители на баланса

В мига, в който чух разказа за моята първа любов,

започнах да те търся, без да зная

къде си.

Влюбените никога не ще се срещнат.

Всеки се намира в сърцето на другия.

Руми

Те са очарователни. Те са пленителни, интелигенти и уравновесени. Всъщност, пленителни и интелигентни със сигурност, уравновесени – не винаги или поне не и ако се вгледаш по-внимателно в тях и не ги опознаеш по-добре. Защото Везните наистина жадуват своето вездесъщо спокойствие и хармония, но трудно ги постигат. Те копнеят да живеят в свят, в който противоположностите са се помирили, разногласията са намерили общ език, хората са разрешили противоречията си, а конфликтът се тушира с хладен разум и цивилизовано. И на фона на тези благородни идеали за световен мир, равенство и братство, се откроява едно малко, но жизненоважно желание – ако могат, да се справят с вътрешните си дрязги и най-накрая да се научат да претеглят правилно фактите и перспективите, избирайки най-добрата. Разбира се, това си е работа за цял живот, но първата крачка е осъзнаването, че трябва да започнат от себе си. Намерят ли вътрешния баланс, може би външният няма да бъде вече толкова обсебващ и непостижим.

Везните са майстори на колебанието. Ако дойдат и ви помолят за съвет, след като го получат, бъдете готови да ви излязат насреща с неоспорими доказателства против него и за другата опция. Те искат хем да постигнат своето, хем да угодят на всички наоколо, така че да не си навлекат гнева на никого. Проблемът на Везните дори не е толкова в невъзможността да направят избор – рано или късно те достигат до прозрението кое е полезно и съответно на най-изконната им същност. Но готови ли са да поемат отговорност за избора си?

Да поемеш отговорност означава да си готов да понесеш всички последствия и негативи, а Везните твърде много държат да правят добро впечатление и ги е страх да не си спечелят нечие неодобрение. Това понякога ги превръща в конформисти и още повече засилва вътрешната им несигурност и колебание. Ето защо основна задача на Везните е да познаят себе си и своя вътрешен свят, който да направят център, и от него да изхождат във взаимоотношенията си със света навън.

А взаимоотношенията играят огромна роля за представителите на този есенен знак. Връзките са въздухът и водата за Везните, защото те се самоопределят чрез тях, използвайки ги за коректив и огледало. За разлика от Овена, който държи да се изявява като единица, да покорява и побеждава, и е диаметрална противоположност на Везните, последните имат нужда от кооперативност, сътрудничество и обмен.

Те са отлични екипни играчи и в ролята на ръководители могат да бъдат изключително стимулиращи за подчинените си, понеже са готови да изслушат всеки, да вникнат в гледната му точка и да извадят на бял свят най-ценните му качества и таланти. Не са особено трудолюбиви, защото мразят да си цапат ръцете с тежък физически труд, но знаят как да делегират неприятната мръсна работа на този, който смятат, че ще се справи най-успешно.

Везните са чудесни приятели – сговорчиви, дружелюбни и разбиращи. Те не обичат да остават сами и нерядко домовете им са гостоприемно отворени по двайсет и четири часа в денонощието. А светските събирания са техният любим начин за подновяване, освежаване и разширяване на мрежата им от познанства. Освен това няма по-добра сцена от партитата с отбрани участници за Везните, които искат да разходят своя най-нов тоалет – последен моден хит и апотеоз на елегантността. Обожават да ги обожават. Възхитените погледи на другите са атестат за собствената им стойност.

И мъжете, и жените Везни държат изключително на външния вид и полагат подобаващи грижи, за да се поддържат в добра форма. Те са любители на красивото, изящното, в никакъв случай натруфеното и кичозното. Предпочитат класиката пред авангардизма и крещящата неконвенционалност. Умереност, хармония и баланс е тяхното мото. Затова и рядко ще срещнете жена Везни, на която прическата й да не е току-що излязла от фризьорския салон, а аксесоарите й да не са безупречно съчетани, както и мъж Везни, който да не е с направени нокти, гладко избръснат и облечен като модел на Армани.

Весели, жизнерадостни и контактни, влюбени в красивото и естетичното, Везните са изправени пред опасността да станат повърхностни сноби, забравили, че „истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.”

Съзвездието Везни е едно от най-младите на нощния небосвод. Древните гърци първоначално го оприличавали на щипките на съседния знак Скорпион, а по-късно го виждали като везните в ръцете на богинята на справедливостта Астрея, която съответствала на знака Дева. Едва римляните, които изградили империя на правовата система, културата и цивилизацията, отредили на Везните заслуженото им място там горе.

Везните ненавиждат несправедливостта и затова често си избират професиите на адвоката, съдията, защитника, дипломата. Те стават политици, когато са убедени, че могат да се борят с мирни средства за справедлива кауза като Джими Картър, Маргарет Тачър и Махатма Ганди.

Везните са единственият неодушевен зодиакален знак, докато всички останали са представени или от животни като Риби, Овен, Телец; или от хора като Дева, Близнаци, Водолей; или от митологични същества като Стрелец. Затова и тяхната задача е свързана с постигане на обективност, безпристрастност, издигане над страстите и емоционалните зависимости. Много Везни изпитват трудност да повярват, че могат да виреят в този свят и да съществуват пълноценно, ако не са във връзка. Те забравят, че психическият им център се намира вътре в тях самите, а не в Другия, около когото организират живота си. Просто трябва да се взрат в себе си и да видят, че това знание и мъдрост са вече там.

Управителят на знака е планетата Венера, която освен това е господарка и на Телеца. В Телец богинята на любовта е оставила своята чувственост, вкуса към сетивните удоволствия, първичното разбиране за красота като природно здраве и пълнокръвие, приложните изкуства, докато във Везни Венера се проявява със своята по-фина същност, давайки на Везните усет към изящните изкуства, любов към изтънчените удоволствия, способност да виждат хармонията в компромиса и приемането на различното. Затова и Везните не понасят грубото, недодяланото, агресивното, нецивилизованите и невъзпитаните хора.

Венера дарява Везните с обилна доза артистичност. Намираме творци, родени под този знак, във всички сфери на изкуството: Стинг, Скот Фицджералд, Гор Видал, Оскар Уайлд, Гуинет Полтроу, Еминем, Мат Деймън, Гуен Стефани, Кейт Уинслет, Катрин Зита-Джоунс, Брус Спрингстийн, Бриджит Бардо, Дона Каран, Ралф Лорън, Лучано Павароти, Пол Саймън, Джон Ленън, Артър Милър, Юджийн О’Нийл, Мариус Куркински, Слави Трифонов, Апостол Карамитев.

Девите: в търсене на съвършенството

Почти във всяка компания, във всеки офис има по един служител, който е въплъщение на съвършенството – изряден, изпълнителен, адски интелигентен и аналитичен. Работното му място блести от чистота и свят ти се завива от педантичния ред, който цари, а на моменти се промъква и смущаващото усещане, че всяко нещо е точно там, където трябва да бъде, и да не си посмял да пипаш! Не за друго – по правило тази порода колеги са безкрайно услужливи и внимателни – но има опасност да им създадете силен душевен смут и панически страх пред перспективата за хаоса, който сте на път да предизвикате.

Това създание, с което делите работно пространство, най-вероятно е със слънчев, лунен или изгряващ знак Дева. Неслучайно ситуирах милите Деви в офиса, а не на парти като Лъвовете миналия месец. За тях работата от огромно значение. Усещането, че са полезни, задвижва жизнените им сокове. От тях се получават безупречни служители, които за разлика от някой огнен представител няма да драпат със зъби и нокти да се доберат до върховете на фирмената йерархия, а ще си работят тихо, кротко и чинно, изпипвайки всеки детайл, оглеждайки проектите си от всички страни и достигайки до възможно най-перфектния сценарий за отиграване на поредния бизнес казус.

Затова и Девите са отлични кандидати за титлата „работохолик” – те просто не ще се откажат, докато не се уверят, че всичко е наред и продуктът на техните усилия няма да се издъни. Но животът е пълен с изненади и дори най-шлифованата предвидливост не би могла да обхване всевъзможните изходи. Провалът за Девите е нещо недопустимо, но се случва. Тогава те ще изпаднат в депресия, ще се самоизяждат от вина и ще правят от мухата слон, както би казал техният приятел-оптимист Стрелецът. Но Стрелецът не знае, че за Девата ефективността е равнозначна на висока самооценка, усещане за значимост и добро самочувствие.

Така се поболяват Девите. От тревоги. Нерядко страдат от нервен стомах – в медицинската астрология този зодиакален знак управлява именно червата. Затова и по правило обръщат голямо внимание на здравето си – усещат, че материята (и тяхното тяло в частност) е крехка, че винаги има нещо за доизкусуряване в нея, за да може да функционира пълноценно, но това постоянно взиране за евентуални пробойни в системата нерядко ги прави хипохондрици, маниаци на тема чистота и досадни педанти, които не спират да дават съвети наляво и надясно и да диктуват живота на другите. Не, те не желаят да се налагат, Девите просто знаят кое е най-доброто за теб, защото са загрижени, и искрено се учудват, че скъпоценният им съвет не се приема насериозно и с реки от благодарности.

Върли привърженици на чистотата във всичките й измерения, Девите често са застъпници на здравословния начин на живот. Направо им се повдига от мисълта за консерванти, оцветители, овкусители и всичко, пръкнало се от Менделеевата таблица, което би могло да си проправи път до фините им телеса. Сред тях ще срещнете вегетарианци, последователи на йога или някоя друга система за духовно и физическо здраве.

Знакът Дева е подвижен и земен. Подвижното им качество ги прави адаптивни, винаги търсещи нови начини за служене, организация и подредба на реалността в работата и личния живот. Земният елемент им дава практичност, разсъдливост и предпазливост. Девите няма да рискуват, ако не са сигурни предварително в успеха си.

Вече споменахме ключовите теми в живота им – работата и здравето, зад които стоят необходимостта да са полезни и да търсят съвършенството. Не звучи твърде вълнуващо като че ли? Това не са кралете и кралиците на драмата, Лъвовете, нито пък поетичните рицари на печалния образ, Рибите, нито тайнствените и манипулативни Скорпиони… Нима животът на Девите е само работа и процедури за пречистване на организма?

Не, разбира се. В тях се крие страстна натура, която понякога трябва да бъде изровена иззад наслагванията рационалност, интелигентност, аналитичност и мисли, мисли и пак мисли. За Девите моралната чистота е не по-малко важна от физическата. Затова и биха подложили своя потенциален партньор на безпощаден оглед и критика, преди да решат дали са готови да му отдадат сърцето си. Все пак този човек трябва най-малкото да споделя сложния им светоглед, за да могат да мелят брашно. Почувстват ли се сигурни обаче, те се превръщат в най-грижовните и всеотдайни същества, на които може да се разчита за всичко, а хладната им сдържаност се трансформира в топлина, нежност и любвеобилност.

Освен това Девите са много сръчни. Управителят на знака, Меркурий – богът, изобретил от проста коруба на костенурка истинска омайваща лира – ги е надарил с таланта да работят с ръцете си, да майсторят от нищо нещо и да създават предмети на изкуството, най-вече приложното. Те са изкусни часовникари, скулптори, художници. Но независимо с какво изкуство ще се захванат, вроденият им стремеж към съвършенство, изящество и търсене на идеалната земна форма за техните абстрактни и божествени идеи, ще ги отведе до най-високи постижения.

От Девите се иска единствено да се научат да обуздават перфекционизма и критикарството както към себе си, така и към околните – в противен случай ще бъдат обречени на вечно недоволство и тревожност, които ще блокират творческия поток и ще възпрепятстват тяхната най-великолепна реализация.

В древногръцката митология има една легенда за богинята Астрея, която седяла редом с останалите богове на величествения Олимп по време на Златната епоха, но когато хората започнали да се покваряват, тя се отвратила и помолила Зевс да я вдигне в небесата. Там тя засияла вовеки като съзвездието Дева – девицата, символ на чистотата и непокътната цялост, която носи в ръка житен клас. И оттогава Девите непрестанно биват движени от стремежа да отделят житото от плявата, да анализират и пренареждат действителността, за да открият нейното най-идеално проявление, изпипвайки я до умопомрачение и губейки се в детайла.

Може би задачата им е да се поучат от богинята Астрея и да вдигат понякога очи от земната подредба, да се издигат нависоко и да съзират цялата картина, в която частите не могат да съществуват, ако не ги виждаме като елементи на единен организъм – поотделно всяко едно от зрънцата на житния клас може да се отклонява от стандарта за съвършенство, но всички те заедно образуват един съвършен, завършен стрък.

Девите ще се почувстват много по-щастливи, ако осъзнаят, че не могат да одялкат треските на действителността. Животът си е изначално съвършен, защото е това, което е и няма друго отвъд него. В най-добрия случай прецизната и фина природа на Девите би могла да се включи към еволюционния стремеж на природата да излъска фасетите на диаманта на реалността. Но диамантът си е вече там.

С прости думи – скъпи Деви, без вас светът сигурно би се разпаднал и затънал в морален, духовен, интелектуален и физически упадък… Но не залагайте прекалено на това и не се взимайте твърде насериозно.

Видни представители на знака, оставили незаличими, ювелирни следи: Камерън Диас, Шон Конъри, Киану Рийвс, Хю Грант, Салма Хайек, Глория Естефан, Грета Гарбо, Майкъл Джаксън, София Лорен, Стивън Кинг, Лев Толстой.

Преди технологиите да са започнали да живеят вместо нас

Винаги съм обичала научната фантастика. Един ден, в невръстното ми детство, книгите на Артър Кларк така ме зашеметиха, че завинаги ме спечелиха за литературата, астрономията, астрологията, митологията, психологията и дългата асоциативна верига от мои любови към магичното, тайнственото и неизвестното, която през годините се навърза.  

Сега виждам, че светът все повече заприличва на онзи, роден във въображението на писателите-фантасти, доказвайки ни, че няма нищо невъзможно, че животът е по-голям дори от човешката фантазия и че всичко, което може да му хрумне на хомо сапиенс, вече съществува някъде в пространствено-времевите дебри на космоса. Просто въпрос на подходящ момент за проявление.

Само преди двайсет години интернет, компютрите и мобилните телефони бяха пеленачета, докато днес те се „кръстосват” в многофункционални хибриди, с които говориш, имаш видео връзка, снимаш, пращаш имейли и файлове, слушаш музика, гледаш филми, играеш игри и… само дето не са започнали да те телепортират още.

Но няма да се учудя, ако и това скоро се случи. Все пак вече съществуват технологии, които четат мисли, като японския инвалиден стол, реагиращ за части от секундата на неизречените желания на стопанина си. Не по-малко изумяващи са футуристичните продукти Natal и Surface-2 на Майкрософт. Natal е платформа за компютърни игри, която ще има способността да улавя настроенията на потребителя и да влиза във взаимодействие с него – като виртуалното момче Майло, което разговаря с теб и разпознава гласа и емоциите ти. Освен това, ако подадеш лист хартия на малчугана, както си стоиш пред екрана, след миг ще видиш, че той се е озовал в ръката му, сякаш преодолял границата между физическата и виртуалната реалност.

А Surface е компютър във вид на масичка, на която каквото и да сложиш, бива прихващано като информация и привеждано във вид желан от вас. Например, ако поставиш мобилния си телефон отгоре, машината ще изтегли всички снимки от него и ще ги прати, където му наредиш с прост жест или глас.

Всички тези чудесии са били презентирани на тазгодишното изложение Electronic Entertainment Expo в Лос Анджелис. И няма нужда да си кой знае колко дързък мечтател, за да си представиш следния сценарий за близкото бъдеще:

Прибираш се вечер уморен, захвърляш настрани обувките, чантата и палтото, които така блестят от чистота и безупречност все едно не си ги изтезавал дълго в претъпканото метро, просмуканите със смог улици и неудобния стол в офиса, където за пореден път лисна върху себе си кафето. От напитката няма и следа обаче -  ни петно, ни дявол. Защото нещата в гардероба ти са произведени от наноматерии, а това означава, че молекулите им умеят да се прегрупират по такъв начин, че да отблъскват наглите набези на всички нежелани елементи от околната среда, затова и никога не се цапат, и ръбът на панталона ще си остане завинаги остър като бръснач, а яката на ризата – снежно бяла и по-колосана от ламарината в работилницата на пра-пра-дядо ти.

Един малък пъргав робот набързо прибира разхвърляното и възвръща подредения вид на дома ти за секунди.

Някакъв сензор във въздуха улавя настроението ти по блуждаещия ти поглед и се „досеща“, че имаш нужда от релаксираща музика по възможност в извънградска обстановка, която да ти помогне да се отпуснеш. Светлината в дома ти затихва и добива мекото сияние на карибски залез. Дочуваш отнякъде успокояващия звук на морски вълни на фона на нежна ню ейдж музика, а електронните тапети по стените вече са заредили пейзаж „като жив“ – безлюдното крайбрежие на остров с палми и ситен топъл пясък…

Честно казано, леко ме побиват тръпки. И то не толкова от качеството на реалността, която предстои, а от нейното количество. Не съм фанатичен иконоборец срещу всичко с етикет „съвремие“. Не смятам интернет за зло, нито която и да било друга технология, естествен продукт на духа на днешното време. Приемам света такъв, какъвто е и се радвам на възможностите, които ми дава. Това не означава, че не виждам треските за дялане – например несъзнателния колективен заговор, който човекът осъществява ежедневно срещу екологичния статус на планетата; горещите точки, където за братоубийствените войни няма кауза, достойна да ги оправдае… Разбира се, във всеки един черен сценарий се включват и новите технологии. Но виновна е ръката, която натиска копчето, лицето, което стои зад монитора, а не бездушният продукт на творческия процес на човешкия гений. Всичко, сътворено от човека, оживява заради контакта си с последния.

Идеята ми е – не съм против новите технологии, но се питам до каква степен бих искала те да окупират моето лично пространство. Имам ли нужда от огледало, което да ми казва какво трябва да облека днес, за да съм в тон с настроението си (защото лъскавото нещо вече го е дешифрирало, спор да няма), с тена си и с цвета на новата кола на шефа ми? Дали предпочитам изкуствен пейзаж в дома си, аромат на морски бриз, вграден в климатичната система и имитация на прибой, пред истинските им аналози, онези, създадени от добрия стар господ? Искам ли децата ми да познават котките, лъвовете и птиците само от картинки?

Не съм убедена, че отговорът е да. Нека да имам опцията да активирам, ако желая, магическите тапети, но не съм съгласна те да се превръщат в заместител на живата реалност. Знам, че понятието „реалност“ е повече от условно. В крайна сметка, това, което изграждаме в съзнанието си като образ за действителността, е съвкупност от нервни импулси, достигащи до мозъка от сетивните ни възприятия. И ако трябва да разглеждаме нещата на ниво механика, за сивото ни вещество няма разлика как този образ се е образувал там. Но моето тяло е на друго мнение. То иска въздух, произведен чрез фотосинтеза от зелени дървета, море, от което преди милиарди години се е пръкнал животът, топлина, генерирана от истинско слънце, онова, което е в центъра на скромната ни слънчева система, тип жълто, и вятър в косите, възникнал заради разлика в атмосферното налягане, а не заради натиснат бутон.

Защото колкото и сложна, многопластова, удивителна и приказна да е виртуалната реалност, която корпорациите предлагат на потребителя, тя е съставена от единици и нули, в нея липсва квинтесенцията, „петият елемент“, онази съставка от преживяването, която му придава плътност, дух и душа. Тя е неуловима, неназовима, абстрактна като любовта, която не можеш да пипнеш, но знаеш, че е там – това е сакрално знание. Не съм виждала виртуално копие на водопада Анхел, но ми е трудно да повярвам, че то би породило в мен същото благоговение пред божието творение и дълбокото усещане за връзка със съществуването, както това се случва при досега с живата гениалност на оригинала.

И пак казвам – не искам да пращам изобретателността на хомо сапиенс на кладата. Просто се замислям за мотива ни да измисляме все нови и нови „джаджи“ и се чудя дали консуматорският хъс, стремежът към комфорт на всяка цена и неутолимият корпоративен глад за печалба не са прекалено жалък двигател за еволюционния ход на една цивилизация. Трябва ли да превръщаме новаторството в самоцел, за да поддържаме конкурентното предимство и водещия пазарен дял? А дали няма опасност все по-новите технологични глезотии дотолкова да наситят ежедневието ни и да ни внушат, че не можем да живеем без тях, че да ги превърнем в протези за сетивата си?

Вярвам, че човекът дълбоко в себе си е авантюрист, търсач, надничащ зад ъгъла на познатото. А непознатото е винаги отвъд прага на сътвореното от човека, дори последното да е най-съвършената виртуална реалност, най-откачената научна фантастика, измисляна някога. Удивителното се крие в реалност, по-висок разряд от нашата, в измерението на разума, създал човешкия.  И докато очовечаваме технологиите, и колкото повече им делегираме собственото си право да мислим и да правим избор, не губим ли способността си да надскачаме себе си?